Ъптон Синклер
Петрол (43)

II

Джейкъб Кофи, търговец на сено, фураж, зърнени храни, вар, цимент и гипс, седеше в частната си кантора зад дюкяна, вдигнал крака върху масата по средата, от която още не бяха прибрани картите за покер. Беше издръжлив човек, със стисната уста и съответни други черти; кожата му беше кафява като гьон, а всичките му зъби, доколкото се виждаха, бяха златни. Той свали краката си от масата и се изправи, а като чу името на татко, каза:

— Очаквах да дойдете.

Татко отговори:

— Едва сега чух за вас. Дойдох с петдесет мили в час.

Те вече бяха приятели и господин Кофи прие пура със златен станиол, вместо наполовина сдъвканата вече негова, и двамата седнаха да си поговорят за работата.

— Господин Кофи — каза татко, — аз съм независим петролен деец; това, което петте големи компании наричат един от „дребната риба“, макар и не толкова дребна, че да не лича тук в окръга Сан Елидо. Закупил съм дванадесет хиляди акра и искам да започна да търся петрол. Ако намеря, ще вдигна сто-двеста сондови кули, ще наема хиляда работници, ще платя няколко милиона долара в заплати и ще стана причина да се удвоят цените на недвижимите имоти в кръг от пет-десет мили. Но хората от „Екселсиор Пит“ са тук и, разбира се, ще се помъчат да държат мене, а и всеки друг, настрана. Това, което искам да покажа на вас, политическите дейци, е, че тези големи компании никога не дават пари, ако не се видят принудени да сторят това, пък и повечето от тези пари остават за държавната машина. Както всеки друг, те имат нужда от малко конкуренция, за да поомекнат. Ние, независимите, плащаме повече и принуждаваме и големите да плащат повече. Предполагам, че говоря с човек, който разбира тази игра.

— Можете да приемете, че е така — каза сухо господин Кофи. — Какво по-точно искате?

— Засега само едно нещо: шосе до Парадайз. Положението е такова: няма ли път, няма и сондажи, и това не е блъф, а факт и вие най-добре можете да го разберете, тъй като сам вие превозвате тежки товари и може да сте опитвали тази козя пътека.

— Да, опитвал съм! — каза господин Кофи.

— Добре, тогава няма нужда от приказки. Искам шосе и го искам без бюрокрация: искам работата да започне в срок от десет дни и да бъде свършена без всякакво бавене, та да мога и аз да вляза и да захвана пробиването на моя сондаж, докато имам свободна сонда. Може би това не е ставало никога преди, но аз искам именно това и дойдох да питам колко ще струва. Ясно ли говоря?

— Напълно — каза господин Кофи и по лицето му заигра лека усмивка.

Явно начинът, по който татко поставяше въпроса, му хареса.

Той защити случая от своя страна и Бъни разбра, че се пазари, защото започна да описва подробно съществуващите огромни трудности. Напоследък окръжният административен апарат имал сума неприятности — някакъв проклет глупак откраднал пари — каза господин Кофи, — глупаво нещо да откраднеш обществени пари, когато можеш да спечелиш много повече по законен начин. Имало сериозни критики и относно търговете за прокарване на пътища; в града имало някакъв маниак, който издавал седмичен вестник „Страж“ и го пълнел с дръзки обвинения. Накратко казано, да се построи път за един петролен деец от фондовете на окръга за спешни поправки би предизвикало много приказки и загуба на гласове, от които окръжните власти имали нужда. Както сам господин Рос каза, хората на „Екселсиор Пит“, които вече имат път до своя периметър, не ще се отнесат благосклонно към пътя, който иска татко; те може да доставят материал за седмичния вестник на споменатия маниак, да направят оплакване до щатската комисия и да превърнат живота на господин Кофи в малък ад.

Татко слушаше учтиво, както го изискваха правилата на пазарлъка. Той каза, че разбира всички тези неприятности и ще се реваншира за тях. Първото нещо ще бъде преизбирането на окръжните съветници. Дали ще бъде задоволително предложението, ако татко внесе пет хиляди долара в полза на предизборната кампания на подготвителния комитет? Господин Кофи пусна голям облак сивосинкав тютюнев дим във въздуха и съсредоточено се загледа в цифрата пет с трите нули, изписали се в този облак.

— Вие разбирате — каза татко, — че това е по партийна линия и отделно от предложението, което ще направя лично на вас.

— Да ви чуя тогава докрай — каза господин Кофи спокойно.

Тогава татко си каза урока, че вярвал в сътрудничеството и винаги основавал малко дружество, където и да започвал работа, подкрепял приятелите си и им давал дял от печалбите си. Разказа за своя кладенец „Рос-Банксайд №1“ и как образувал синдикат за този кладенец, за да осигури необходимия за кулата материал, дал на председателя на голяма компания за дървен материал два процента от доходите — малка приятелска услуга, — сондажът дал досега близо шестстотин хиляди долара чиста печалба и председателят на тази компания получил над дванадесет хиляди долара за полаганите от него грижи татко винаги да получава необходимия му дървен материал на уречения ден.

В случая се отнасяло до същото нещо: ако получи пътя, татко ще си опита късмета на имота в Парадайз и господин Кофи може да си опита късмета с него. Татко предложи да му „даде“ два процента от сондажа; разходите по него ще надхвърлят сто хиляди долара, така че господин Кофи ще има вложение от две хиляди долара и ако сондажът даде петрол, може да получи пет, десет или дори тридесет или четиридесет хиляди долара — такива неща се случвали много пъти и на тях можело да се разчита. Разбира се, за татко това ще значи, че той и господин Кофи ще бъдат приятели: ще работят заедно и ще се подпомагат един друг с всички малки услуги, от които може да стане нужда.

Господин Кофи изпусна още няколко кълба дим, загледа се в тях и каза, че татко му е симпатичен, но според него би било по-добре, ако татко внесе две хиляди долара във фонда за изборната кампания и даде пет хиляди лично на господин Кофи. А татко го погледна в очите и попита:

— Можете ли да доставите стоката?

Господин Кофи каза да, можел да я достави, татко нямало за какво да се безпокои. Така сделката беше сключена, татко извади чековата си книжка и написа чек за две хиляди долара на името на касиера на местния изборен комитет на Републиканската партия. След това попита господин Кофи дали заема някаква обществена длъжност и той отговори не, че е обикновен бизнесмен; тогава татко каза добре, в такъв случай договорът може да бъде на името на господин Кофи, и написа споразумение, което гласеше, че е получил сумата от един долар и други добри и ценни компенсации, срещу които господин Кофи става собственик на пет на сто от чистата печалба от петролния сондаж, който ще бъде пробит на чифлика на Ейбъл Уоткинс край Парадайз и който ще носи името „Рос младши — Парадайз №1“. Беше обаче уточнено, че казаният сондаж няма да бъде пробит, ако не бъде прокарано шосе с твърда настилка от главната улица на Парадайз до входа на чифлика Уоткинс, и ако това шосе не бъде прокарано в срок от шестдесет дни, Дж. Арнолд Рос не ще бъде задължен да пробие споменатия петролен сондаж, нито да върне на другата страна — Джейкъб Кофи — казания един долар и другите добри и ценни компенсации. Татко предаде така изготвения договор на споменатия Джейкъб Кофи, усмихна се и подхвърли, че се надява той да не попадне в ръцете на „Страж“. Господин Кофи се усмихна, сложи ръка върху рамото на Бъни и каза, че се надява, че този млад човек няма да направи грешката да говори някъде за договора. Татко обясни, че Бъни изучава сега петролното дело и че първия урок, който е научил, че никога да не говори за работите на баща си.

Татко и Бъни се ръкуваха на сбогуване с господин Кофи и се качиха на колата си. Тогава Бъни възкликна:

— Но, татко, аз мислех, че си демократ!

Татко се изсмя и каза, че нито определя цените на хиперхлоридите, нито решава въпроса за зависимостта на Филипинските острови, а просто иска път до чифлика Уоткинс. Бъни обаче попита:

— Едно нещо не мога да разбера: как може господин Кофи да свърши всичко това, щом не заема никакъв държавен пост?

Тогава татко му обясни, че големците като правило избягвали да заемат постове по простата причина, че така били свободни да вършат работата си. Господин Кери можел да попадне в затвора, ако се докажело, че е вземал пари от татко, но на Кофи не могли да му направят нищо, защото бил само „бос“. Хората, които заемали разни постове, каза татко, били или нещастници, които имали нужда от петостепенни заплати, или пък хора, движени от суетност, обичащи да държат речи, да бъдат акламирани от тълпите и да виждат снимките си във вестниците. Портретът на Джейк Кофи никога не можел да се види по вестниците, той си вършел работата в своята частна кантора, а не на открито.

Бъни, разбира се, си спомняше какво бяха учили в час по гражданско учение и попита дали управлението на страната винаги се извършвало по този начин. Татко каза, че така било навсякъде, от окръга до щата и нагоре до националното правителство. Не било толкова лошо, колкото изглеждало, и било само естествена последица на инертността на широките народни маси. Лесно било да се държат бомбастични речи за „демокрацията“, но каква била всъщност истината? Кои били избирателите тук, в Сан Елидо? Онези, които Бъни беше видял „да скачат“, „да се търкалят“ и „да говорят на други езици“ в черквата; а можел ли някой да твърди, че тези хора са годни да управляват? От тях се очаквало да решават дали татко следва да получи шосе и да направи петролен кладенец или не! Нямало никакво съмнение, че те не могат да направят това, а Джейк Кофи бил човекът, който решавал зарад тях — той осигурявал тези бързина и ефикасност, които трябват на бизнесмените и които не могли да бъдат получени при американската система.