Ъптон Синклер
Петрол (66)

VIII

В началото на годината, когато Америка влизаше във войната, руският народ смъкна царя и обяви република. Това се хареса на повечето хора в Америка: много по-приятно беше да си съюзник с република. Но сега, през есента, се случи ужасно събитие: избухна нова революция, този път извършена не от почтени учени и бизнесмени, а от диви фанатици, наречени „болшевики“, които конфискували имуществата и рушали всичко. Изведнъж стана ясно какви пагубни последици щеше да има това за съюзниците: Русия щеше да ги изостави и масата германци на изток щеше да се освободи и да бъде хвърлена срещу полуизтощения западен фронт. Руските войски вече бяха разстроени и войниците масово бягаха и се връщаха в градовете или по селата си; в същото време ръководителите на новото правителство подхващаха пропаганда в световен мащаб срещу съюзниците и техните военни цели.

Кои бяха тези ръководители? За Америка беше достатъчно да узнае, че цяла шайка, която се беше крила в Швейцария, бе натоварена в запечатан влак от германското правителство, прекарана през Германия и стоварена в Русия, за да предизвиква там всевъзможни безредици. Това значеше, че Ленин и неговите хора са платени агенти на хуните; когато те се нахвърлиха върху това, което нарекоха „империализъм на съюзниците“, това беше гласът на кайзера, говорещ на руски, а когато публикуваха тайните договори на съюзниците, взети от архивите на царя, вестниците в Америка отхвърлиха документите като явна фалшификация.

Като добър американец, татко вярваше на вестниците. Той считаше, че тази болшевишка революция е най-ужасното събитие, което се е случило в света по негово време; лицето му пребледняваше, когато говореше за това на Бъни. Америка не можела да изпрати войници във Франция преди следващата пролет, а може би и преди есента, в това време германците имали един милион войници, които можели да прехвърлят само на няколкостотин мили през собствена територия до западния фронт; те щели просто да прегазят англичаните и французите и да завземат Париж, а може би и цяла Франция, и на нас щяло да се падне да ги прогонваме оттам. Цялото бреме на войната сега падало върху плещите на Америка и тя щяла да трае години и години — може би нито татко, нито Бъни щели да бъдат живи да видят края й.

Татко прочиташе откъси от вестниците, подробности за ужасите, които ставали в Русия: буквално милиони били избивани, всички образовани и просветени хора; извършвали се най-отвратителни издевателства, такива гнусотии, за които не можело да се пише във вестниците. Скоро след това започнали да прилагат комунистическите си теории и спрямо жените в страната, които били „национализирани“ и с официален указ направени обществена собственост. „Комисарите“ масово ги изнасилвали. Ленин убивал Троцки, а Троцки хвърлял Ленин в затвора. Това било метеж на утайката на обществото, такава диващина, за каквато не можело и да се мисли, че съществува в човешката природа. Бъни можел сега да види глупостта на този „идеализъм“, за който бръщолеви, на идеята му да се отстъпи на стачниците и да се остави индустрията в ръцете на тълпата. Всичко това сега било изпитано на практика, как му се харесвало? Бъни трябваше да признае, че не му харесва много, и затова беше сломен и отрезвен.

Той усети цялата острота на проблемата, тъй като трябваше да реши какъв е неговият дълг спрямо тази световна криза. Това беше последната му година в училище; сетне щеше да подлежи на мобилизиране, какво щеше да прави? Двамата с баща му обсъждаха много сериозно този въпрос. Татко мислеше, че има достатъчно задължения, за да има право да иска помощта на единствения си син; мислеше, че няма да бъде „кръшкане“, ако накара господин Кери да освободи Бъни от военна служба, за да работи в петролната индустрия. Но Бъни настояваше, че трябва да отиде на фронта; говореше дори, че ще напусне училището веднага и ще постъпи в армията, както бяха направили вече много други младежи.

Най-сетне те постигнаха компромисно решение да почакат Бъни да завърши училище и тогава да видят как ще вървят работите. Но междувременно, за да бъде по-полезен на страната и на себе си, Бъни трябвало да отдели по-голямо внимание на уроците и по-малко на забавленията. Ако един младеж действително разбирал тази световна криза, положително щял да отдаде цялото си внимание на работата, която върши, и да не хаби времето си в разгулен живот. Бъни се изчерви, наведе очи й призна, че това май е вярно и ще бъде по-примерен в бъдеще.