Ъптон Синклер
Петрол (73)

VI

Бъни се върна в Бийч сити, където го очакваше същото изпитание. Баба му не изпищя, нито припадна, а просто се прибра в своето ателие, заключи вратата и не се яви вече, дори за ядене. Когато беше готов за тръгване, Бъни отиде и почука на вратата й, баба му отвори и го пусна в своята лаборатория, изпълнена с бои, масла и възвишено изкуство. Лицето й беше измъчено, но сурово и само зачервените й клепачи я издаваха.

— Малко мое момче — каза тя (за нея той още беше малко момче и никога нямаше да порасне), — малко мое момче, ти си жертва на престъпленията на големите. Това сега не значи нищо за тебе, но помни го и някой ден, дълго след като ме няма на този свят, ти ще го разбереш.

Тя го целуна беззвучно и когато той излезе тихичко от стаята й, по страните му течаща сълзи и се чувствуваше така, като че ли върши престъпление. Това му чувство се засили още повече, когато седмица по-късно получи телеграма, с която му съобщаваха, че баба Рос била намерена мъртва в леглото й. Той получи тридневна отпуска, за да присъствува на погребението, след което отново трябваше да се сбогува с цялото семейство.

Лагерът за военно обучение беше на юг, място, където човек не можеше да гледа от ослепителното слънце и се обливаше в пот. Тук бяха събрани момчета от всички краища на щата, повечето дошли от гимназии или колежи, прошарени тук-там с други, попаднали в офицерската класа поради това, че имаха военен опит. Това бяха синове на хора, които отглеждаха грозде, портокали, орехи, праскови и сливи, на кравари, търговци на дървен материал, на хора със свободни професии, търговци от градовете и Бъни искаше да ги опознае и да разбере какво мислят те за живота, любовта и войната. Той се занимаваше със строево обучение, докато го заболи кръстът, и учеше горе-долу както и в училището, но живееше в палатка, ядеше с вълчи апетит и растеше във всяко отношение.

От време на време излизаше с някой приятел да се запознае с този край, но никога не участвуваше в женските им истории, които запълваха повечето от свободното време на военните. Това беше място, където за всичко се говореше без заобикалки: началниците смятаха за напълно естествено, че когато излизаш от лагера, отиваш да търсиш жена, и ти казваха какво да правиш, когато се върнеш, и бяха уредили лечебница, където човек се строяваше с другите момчета и си правеше шеги с това къде е бил и колко е платил. Бъни знаеше достатъчно много, за да разбере, че жените в околностите на лагера, готови за авантюри, сигурно доста са се покварили за една година, затова не проявяваше особен интерес към погледите им или към стройните им, обути в копринени чорапи крака.

Беше се кандидатирал за артилерията, но беше разпределен да изучава „военен транспорт“ поради познанията му по петрола. Той прие това съвсем наивно, без през ума да му мине, че татко с широките си връзки може да е оказал надлежното давление. Татко бе решил за себе си, че Бъни няма да отиде отвъд океана, та ако ще войната да продължи и десет години. Бъни щеше да бъде сред онези, които трябваше да се грижат за снабдяването на армията с бензин и мазут и да следят различните продукти да отговарят на стандартите и да бъдат навреме и бързо изпращани. Кой можеше да знае — може би той щеше да е един от онези, които щяха да се занимават с изработването на договорите, и да може от време на време да каже по някоя добра дума за „Рос Консолидейтед“.