Ъптон Синклер
Петрол (105)

V

Бъни се върна вътре, влезе след татко в неговия кабинет, затвори вратата и попита:

— Татко, наистина ли ще ги дадеш тези пари на господин Роско?

— Разбира се, сине! Трябва! Защо не?

Татко изглеждаше истински изненадан, както винаги в подобни случаи. Човек никога не можеше да бъде сигурен доколко се преструва, тъй като беше хитър като дявол и прилагаше това и към хората, които обичаше.

— Татко, вие смятате да купите президентството на Съединените щати!

— Е, сине, може да го наречеш и така…

— Но то е точно така, татко!

— Да, това е може би вярно, но вярно е също така, че се браним срещу съперници, които искат да ни извадят от играта. Ако не се интересуваме от политиката, като се събудим след изборите, ще видим, че сме загубени. В източните щати има група, която е сложила на разположение няколко милиона, за да постави кандидатурата на генерал Ленард Ууд. Съгласен ли си той да спечели?

Бъни разбра, че това е реторически въпрос, и не отговори.

— Но това е такава мръсна игра, татко!

— Зная, но е единствената възможна игра. Разбира се, аз мога и да се откажа и пак да имам достатъчно пари за преживяване, но не ми се ще още да бъда захвърлен в коша, сине.

— А не бихме ли могли просто да си гледаме нашата си работа?

Както ще си спомните, това беше въпрос, който Бъни беше поставял и преди.

— Такова нещо е невъзможно, сине: просто непрекъснато те притискат. Блокират те в рафинериите, блокират те на пазара, блокират те в банките… Аз не ти разказвам много за тези неща, защото това са само неприятности, но в деловия свят вече няма никакво място за дребния финансист. Ти смяташ, че съм голям стопански деятел, защото имам двадесет милиона капитал, а аз смятам за голям Върн, защото има петдесет; но има и „Екселсиор Пит“ — това са тридесет-четиридесет компании, които действуват като една — това е около един милиард долара, с който трябва да се бориш. А има и „Виктор“, още триста-четиристотин милиона, ами всичките банки и осигурителни компании зад гърба им — какви възможности остават за нас, самостоятелните? Я виж това спадане на цените на бензина ей сега… Вестниците твърдят, че имало пресищане на пазара, но това е лъжа… не е никакво пресищане, ами „петте големи“ правят дъмпинг, за да разсипят малките предприятия. Ами че те просто ги затриват!

— Но как могат държавни служители да предотвратят това?

— Ние се изправяме пред хиляди неща, сине… ние трябва да нанесем първия удар… в даден момент! Как получаваме права за прокарване на петролопроводите? Как получаваме улеснения по гарите? Ти знаеш какво беше, когато закупихме Парадайз: щяхме ли да стигнем сегашното развитие, ако не бях платил на Джейк Кофи? Къде щяхме да бъдем аз и Върн, ако не бяхме седнали с него да прегледаме списъка и да се убедим, че хората, които той ни предлага, са подходящи? Каква е разликата сега? Само тази, че сме с по-големи възможности, че участвуваме в играта в национален мащаб — това е всичко! Ако Върн, аз, Пит О’Райли и Фред Орпан успеем да се доберем до периметрите, на които сме хвърлили око, тогава в петролната игра ще се появят „големите шест“, „големите седем“ или „големите осем“, това е всичко, и бъди сигурен в едно, сине, че ние ще правим това, което са правили другите, откакто петролът влезе в употреба преди петдесет години!

Това беше стара, позната теза и Бъни я знаеше наизуст.

— Чудесно е човек да се затвори в кабинета и да реши какъв трябва да бъде светът, но работата не става така, сине. Трябва да има петрол и ние, хората, които знаем как да го добием от недрата, сме тези, които правим това. Ти ги слушаш тези социалисти и болшевики, но, бога ми, само си представи, че правителството започне да закупува петролните полета и да ги разработва — тогава ще има повече подкупи, отколкото може да се платят с цялото богатство на Америка. Аз съм вътре в тези работи, където мога да наблюдавам; и зная, че повериш ли нещо на правителството, все едно че си го закопал на десет хиляди мили под земята. Ти говориш за закони, но има и икономически закони, на които правителството не може да се противопостави, както не може да им се противопостави и никой друг. Когато правителството върши глупости, тогава хората намират начин да го заобиколят и тогава стопанските деятели, които правят това, не са повече за осъждане от които и да било хора. Сега е векът на петрола и да искаш да прекъснеш производството му е все едно, че се мъчиш да препречиш Ниагарския водопад.

Това беше критически момент в живота им. След години Бъни се обръщаше назад и си мислеше — ах, защо не се бе наложил. Могъл е да разубеди баща си, ако беше настоял. Ако беше му казал: „Татко, не съм съгласен да се купува президентството и ако ти го направиш с господин Роско, трябва да знаеш, че се отказвам от наследството и от този ден няма да докосна нито цент от парите ти. Ще отида сам да си намеря работа и ти, ако желаеш, можеш да оставиш всичките си пари на Бърти“. Да, ако беше казал това, татко щеше да отстъпи; щеше да бъде смъртно засегнат и господин Роско щеше да се обиди, но татко нямаше да помогне за кандидатирането на сенатора Хардинг.

Защо не го направи Бъни? Не беше от страх — той не познаваше още достатъчно живота, за да се страхува от него. Никога в живота си не беше спечелил нито един долар, но въпреки това беше искрено убеден, че може да излезе и „да си намери работа“ и да си осигури онези удобства и лукс, които бяха нещо естествено за него. Но бедата беше в това, че не можеше да търпи да оскърби някого. Точно това е искал да каже и Пол, когато го беше нарекъл „малодушен“. Той много лесно възприемаше становището на другите. И сега много ясно виждаше защо татко и господин Роско искаха да подкупят конгреса на Републиканската партия; а след това, само няколко часа по-късно, щеше да отиде в дома на Раскъм и да седи с Пол, и Бъд Стоунър, и Джик Дъган, и другите от „болшевишката група“ и много ясно да разбира защо те искат петролните работници да се организират и образоват и да отнемат петролните сондажи от татко и господин Роско!