Ъптон Синклер
Петрол (25)

VIII

Пръснати тук-там по хълма се издигаха сондови кули и сондажните бригади се надпреварваха кой пръв ще стигне до драгоценното съкровище. През деня се виждаха бели облачета, излизащи от локомобилите, а нощем — светлини, блеснали по кулите; и денем и нощем се чуваше бумтенето на тежки машинарии, които се въртяха и въртяха: „ууф-уф, ууфуф, ууф-уф“. Вестниците съобщаваха за резултатите и стотина хиляди спекуланти или бъдещи спекуланти прочитаха съобщенията, скачаха в колите си и се отправяха към петролното поле, където синдикатите бяха опънали своите палатки, или се тълпяха в заседателните им зали в града, където цените бяха написани с тебешир на черни дъски и акции се продаваха от хора, които не можеха да различат сондова кула от детска пързалка.

И кой мислите бе на първо място във вестникарските съобщения? Нямаше нужда много да гадаете: Рос-Банксайд №1! Татко бе непрекъснато на обекта, и ден и нощ, той познаваше хората, които работеха за него, наблюдаваше ги, насърчаваше ги, мъмреше ги, ако това бе необходимо, и затова татко не бе имал никакви злополуки и не бе изгубил нито един ден или нощ. Сондажът бе достигнал дълбочина от три хиляди и двеста фута и бе навлязъл и първия слой петролоносен пясък.

Те работеха с осеминчово длето и от известно време вадеха ядки. Татко много държеше на ваденето на ядки: той настояваше, че човек трябва да познава всеки инч от сондажа, и разказваше случаи за хора, които са оставяли длетото да мине през петролоносни пясъци, без да го разберат. Така длетото изкара на повърхността цилиндър със скална маса, точно като сърцевина на ябълка, и Бъни се научи да различава шистите от пясъчника, а конгломерата и от двата. Научи се да определя наклона на пластовете и какво подсказваше това на геолога за положението на нещата долу под земята и за вероятното направление на антиклинала. Когато се появяваха следи от петрол, трябваше да се правят химически анализи и той се научи да тълкува резултатите. Всяко петролно находище в света е различно — всяко от тях представлява загадка с колосални печалби за хората, които съумяват да я разгадаят!

Татко отгатна, че е точно над находището, и поръча материалите за резервоари. Скоро щеше да има голямо търсене за тях, както и за всичко друго, а татко имаше налични пари и нещо още по-важно — репутацията, че има налични пари! Той щеше да разполага с материалите на периметъра и ако не се сбъднеха очакванията му за петрола, някой друг щеше да ги вземе и щеше да бъде доволен да го освободи от него. Така пристигна колона от тежки камиони и разтовари плоски и извити стоманени листове, които точно пасваха едни с други.

И можете да бъдете сигурни, че купувачите на акции не пропуснаха да си вземат бележка! Те обикаляха кулата ден и нощ и се мъчеха да разберат положението; ходеха подир работниците до домовете им и се опитваха да ги подкупят или да влязат в разговор с жените им. Що се отнася до Бъни, той беше горе-долу най-популярното момче в Бийч сити. Чудно беше колко любезни господа и дори любезни дами искаха да му купят сладолед или да го хранят с цели кутии бонбони! Татко му беше забранил да казва нито дума на чужди хора или да има нещо общо с тях, а скоро забрани всякакви разисквания на семейната трапеза, защото леля Ема дрънкаше по женските клубове, а жените го казваха на съпрузите си, освен това, че залагаха и за „своя сметка“!

Ядките показаха по-голямо съдържание на петрол и татко се разпореди да изградят основите на резервоарите. След това заповяда да сглобят резервоарите, разнесе се тракане на нитовъчни машини и като по чудо изникнаха три резервоара от по десет хиляди варела, току-що боядисани с огненочервен миниум. И тогава изведнъж стигнаха до истински петролоносни пясъци; татко сложи бригада мексиканци да копаят ров за петролопровод; посредниците за наемане на периметри и продажба на акции откриха това и градът побесня. Посред нощ вдигнаха татко от легло, а той събуди Бъни, двамата навлякоха старите си дрехи и се понесоха с колата към кладенеца, където вече се проявяваха първите признаци за налягане, калта се надигаше и бълбукаше в дупката! По-нататъшното пробиване бе прекратено и работниците припряно завинтваха голямата колонна глава, приготвена от татко. Но и това не го задоволяваше. Той ги накара да прикрепят здрави лапи към главата, а няколко бетонджии да струпат на бърза ръка големи циментови блокове върху тях, та да притискат главата, колкото и голямо да е налягането. На Рос-Банксайд №1 нямаше да се допусне фонтаниране и колкото петрол и да потечеше от кладенеца, трябваше да отиде в резервоарите, а оттам в банковата сметка на татко!

Беше време за „циментиране“, за да не може да прониква в кладенеца вода и да се запазят скъпоценните петролоносни пясъци. Там долу под земята имаше петролно находище под пласт от непропусклива скала, точно като обърнат леген. Петролът бе наситен с газ, който предизвикваше налягането. Сега, след като си пробил дупка в легена, петролът и газът щяха да дойдат сами, но само при условието да не допуснеш по-горе лежаща вода да потече долу и да убие налягането. По цялото протежение надолу си пресичал достъпа на подземните реки и водни басейни; сега трябваше да се постави на дъното на кладенеца голям циментов блок, солиден и плътен, запълващ всяка пролука вътре и вън от обсадната тръба. След като се запънеше той здраво, трябваше да се пробие дупка през него, а оттам през петролните пясъци и така да се направи канал, през който петролът да може да тече нагоре и никаква вода да не може да се просмуква надолу. Това беше критичният момент на операцията и докато се извършваше това, цялата бригада беше в напрежение, да не говорим за собственика и неговия син.

Най-напред трябваше да се направи укрепването с обсадни тръби, така нареченото „водно уплътняване“.

Ако човек беше предпазлив като татко, той изкарваше това уплътняване по цялото протежение до пода на кулата. След това започваше вкарването на чиста вода; помпаха я дълги часове, докато измиеха нападалата пръст и петрола в дупката, и едва тогава тя беше готова за бетонджиите. Те пристигнаха с камион — пълна бригада на колела, — готови да отидат на кой да е кладенец. Друг камион докара торбите с цимент, към двеста на брой: за тази работа беше необходим чист цимент, без пясък. Те приготвиха всичко, преди да започнат, а след това заработиха като бесни, тъй като всичко трябваше да се свърши за по-малко от час, преди циментът да започне да се втвърдява.

Работеха по много остроумен начин и беше истинско удоволствие човек да ги наблюдава. Те вкараха в отвора чугунен пакер с каучукови дискове отгоре и отдолу и той остана да плава във водата в обсадната тръба. Цимента сипваха върху него. Торбите се отваряха и изпразваха в отвора на циментобъркачката, която се завъртя и река от сива течност потече в дупката. Тя се стичаше бързо и мощни помпи започнаха да действуват и да вкарват пакера малко по малко надолу. За половин час те напълниха с цимент няколкостотин фута от обсадната колона, след което натикаха гумен пакер, плътно прилягащ към тръбата; отново заработиха мощните помпи и продължиха да вкарват циментовата маса между двата пакера надолу в дупката. Когато стигнеха дъното, долният пакер трябваше да падне и циментът да започне да изтича, а налягането на горния пакер да го накара да проникне във всяка пукнатина на дупката и да се върне нагоре между външната стена на обсадната тръба и скалата — той щеше да се вдигне на сто-двеста фута, а когато се стегнеше, „водното уплътняване“ щеше да бъде завършено.

Можеше ли да има нещо по-забавно, отколкото да се наблюдава такава работа? Да знаеш какво става там долу под земята, да виждаш с каква изобретателност хората преодоляват пречките на природата, да гледаш как бригада работници тичат, насам-натам, припрени като бобри или мравки, но в същото време спокойни и сигурни, защото познават своята работа и точно как се развива!

Всичко беше свършено и сега трябваше да се чака десет дни, за да се втвърди както трябва циментът. Държавният инспектор дойде и направи своите проверки, за да се увери, че „затварянето“ е направено добре; ако не одобреше работата, щеше да ви накара да направите всичко отново — някои нещастници трябваше да правят това двадесет-тридесет пъти! Такова нещо обаче не се случи на татко: той разбирал от „циментирането“… пък и от инспектори, добави той с усмивка. Както и да е, той получи своето разрешително и сега Рос-Банксайд №1 продължаваше да навлиза в истинските петролни пясъци и да пробива шестинчов отвор. Всеки няколко часа те измерваха налягането, за да се установи, че то е достатъчно, но не и прекалено голямо. Човек се чувствуваше пред прага на успеха, пулсът се ускоряваше и ти идваше да скачаш от възбуждение. Бе като по Коледа, когато човек гори от нетърпение да разбере какво му е донесъл Дядо Мраз! Тълпа хора се трупаха около сондажа през целия ден и трябваше да се сложат табели с груби предупреждения, за да не си завират там носа.

Татко каза, че вече са стигнали достатъчно дълбоко, и работниците се заеха със слагането на последните обсадни тръби, известни като „обшивка“, с дупки като на сито, през които да тече съкровището. Работеха до късно през нощта; татко и Бъни бяха и двамата със старите си дрехи и се къпеха в петрол и кал. Най-сетне инструментите бяха извадени, „обшивката“ готова и те започнаха „промиването“ на сондажа, като помпаха чиста вода и изкарваха калта и пясъка. Това щеше да продължи пет-шест часа и през това време татко и Бъни щяха да поспят.

Когато се върнаха, беше вече време „да изчерпват“. Налягането на петрола и газа се задържаше от воден стълб, висок около две трети от миля, нали разбирате? Те имаха нещо, което наричаха „двойна желонка“ и което беше просто една кофа, дълга петдесет фута. Работниците я спускаха в сондажа, изваждаха петдесет фута от водния стълб и ги изливаха във водосборната яма. После това нещо се извършваше с нови петдесет фута; но скоро щяха да установят, че няма нужда да отиват по-дълбоко, тъй като налягането изтласкваше водния стълб нагоре по дупката. И тогава ти ставаше ясно, че наближава краят: още едно или две спускания на желонката и водата щеше да изхвръкне от дупката и вода, тиня и петрол ще изригнат от устието на сондажа и ще оцветят кулата с красива стичаща се черна боя. Тогава ще трябва да изпъдиш тълпата от периметъра и да завикаш на глупаците, които пушат: „Изгасете цигарите!“

Петролът бликна! Всички работници закрещяха от възторг, а зяпачите хукнаха да бягат, за да се избавят от петролните пръски, носени от вятъра. Оставиха го да фонтанира известно време, докато изхвърли водата; струята се издигаше все по-високо и по-високо над сондажа — тя издаваше хубав шум, съскаше и плискаше и играеше нагоре-надолу!

Това стана точно по залез-слънце и небето бе пурпурно.

— Гасете цигарите! — не спираше да вика татко.

Не биваше да се пали дори мотор на автомобил, докато фонганираше петролът. Но ето работниците спряха струята, за да изпитат клапата на обсадната глава; работиха до късно през нощта, пускаха струята и я спираха пак; това някак тайнствено вълнуваше в мрака. Най-сетне бяха вече готови да го „укротят“, което значеше да завинтят тръбата, свързваща обсадната глава с резервоара, и да оставят петрола да потече в него. От просто по-просто — без никаква театралност, без шум просто да го оставят да тече; дебитометърът показваше, че петролът тече тридесет хиляди галона на час, което значеше, че първият резервоар ще се напълни до обед на следния ден.

Да, това беше всичко, обаче новината подействува на Бийч сити също като че ли ангел беше слязъл на бляскав облак и пръснал двадесетдоларови златни монети из улиците. Виждате ли, Рос-Банксайд №1 бе доказал ценността на целия северен склон. За десетки хиляди вложители, големи и малки, това значеше, че надеждата се е превърнала в прекрасна действителност. А такава новина не можеше да се запази в тайна: просто не беше по силите на човешката природа да не я разгласяват; вестниците съобщаваха подробностите: „Рос-Банксайд №1 тече с дебит шестнадесет хиляди варела на ден с гъстота 32, а щом бъде завършен петролопроводът, което ще стане в края на седмицата, собственикът му ще има доход от около двадесет хиляди долара на всеки двадесет и четири часа“. А необходимо ли е да се каже, че хората зяпаха татко и Бъни, където и да минеха по улиците на града? Ето, минава прочутият Дж. Арнолд Рос, собственикът на новия сондаж! А това хлапенце е синът му! Представете си, той печели по тринадесет долара всяка минута от деня и нощта, независимо от това дали е буден или спи! Бога ми всеки би бил сигурен, че може да си поръча обед щом има такъв доход!

Бъни, въпреки волята си, се почувствува важен и взе да мисли, че е някак по-особен и изключителен.

Усещаше да го побиват тръпки и му се струваше, че може да хвръкне във въздуха и ще полети. Тогава татко му казваше:

— Успокой се, сине! Затваряй си устата и не се оставяй да ти се замае главата. Помни, че не ти си ги спечелил тези пари, а би могъл да ги изгубиш, без да се усетиш, ако беше боксьор от лека категория!

Виждате ли, татко беше разумен човек. Беше изпитал всичко, това преди, първо в Антилоуп, а след това в Лобос Ривър. Беше изпитал съблазънта на величието и знаеше какво може да значи това за едно момче. Приятно е да имаш много пари, но трябва да не се самозабравяш през време на пир и когато пиещ от виното на успеха, един глас в тебе да ти шепне: „Memento mori!“