Ъптон Синклер
Петрол (160)

X

Татко не се разтревожи чак толкова от новините, които Бъни му съобщи — че Дан Ървинг е по следите на Върнън Роско в столицата. Разбира се, щяло да има клюки за концесията: винаги имало „недоволници“, които се мъчели да се бъркат в работите на другите, но всеки щял да разбере, че това е само политика. Това била най-голямата печалба в живота на татко, както и на Върн; те щели да започнат работа, да сондират и да вадят петрол, и нищо друго не ги интересувало. В тази игра човек трябвало да бъде нещо като рак с корава черупка; жалко било, че Бъни не притежавал такава черупка. Много жалко било също, че един симпатичен млад мъж като „професора“ не си намерил нещо по-добро, вместо да ходи и рови кирливите ризи на Върн.

Основана бе нова компания за експлоатиране на това най-голямо петролно поле в Америка и татко беше един от притежателите на акциите и подпредседател със заплата от още сто хиляди долара годишно за ръководене работата по експлоатацията. Но той обеща на Бъни, че не ще си вади душата с подробности — обучил вече млади хора и му оставало само да ги ръководи. Това било чудесна задача — искаше да я доведе докрай, затова работеше повече от друг път, въпреки забраната на лекарите.

Получи се телеграма от Върн: договорите били подписани. Бъни нареди да отсъствува от университета една седмица — такова нещо можеше да се разреши на един тежък важен абсолвент, особено когато има надежда баща му да направи дарение за катедра по химията на петрола. Те предприеха дълго пътуване до Сънисайд, отдалечена част на щата, пасища, слабо населени и с много лоши пътища. Отседнаха в мизерния провинциален хотел, след което разгледаха новите полета, като ги обиколиха на коне. Геолозите на татко бяха вече там, там бяха и инженерите и земемерите: те определяха мястото на сондажите, пътищата, петролопроводите и резервоарите… да, дори мястото на цял град и посоката на улици, и къде ще е киносалонът и универсалният магазин. Бяха понатиснали където трябва и следващата седмица общината щеше да започне прокарването на павиран път. Всичко беше екстра.

Бъни би трябвало да се интересува от всичко това; би трябвало да се гордее с тази голяма печалба на татко, като всеки добър син. Вместо това той, както обикновено, „обикаляше да души край нужниците“, да си послужим с грубия израз на бившия мулетар. Съдбата, която желаеше Бъни да взима винаги страната, противна на интересите на баща му, беше го последвала и тук, в този провинциален хотел, и го свърза с един стар чифликчия, окаян старец със сухо лице, чиято кожа приличаше на гьон от шестдесетте години печене от жегата и брулене от вятъра. Той имаше неспокойни водносини очи и голяма чанта с книжа под мишницата си, които не смееше да остави в стаята си от страх да не му ги откраднат. Той предложи своята земя под наем на татко, но естествено татко нямаше време да се занимава с малки парцели, каза му го и с това приключи въпроса. Но старецът някак откри, че Бъни не притежава обичайната корава черупка на старите петролни раци, и успя да заведе младежа в стаята си и да му покаже своите документи. Това беше надлежно заверена преписка от министерството на вътрешните работи с червените й печати и сини шнурове, но все пак тя не била пълна, както обясни старецът: някой откраднал най-важните документи от държавния архив, в които се казвало, че „Мид — Сентрал Пит“ го изпъдили от участъка му.

— Виновен е един човек на име Върнън Роско, един от големите мошеници в тази работа.

Старецът Карбъри си запазил като заселник някои земи наоколо; там открили петрол и „Мид — Сентрал Пит“ просто се настанил и го изпъдил, без да му плати нито цент за неговите подобрения, възлизащи на две хиляди и двеста долара. Те могли да направят това — старецът имаше препис от закона и показа, че според него за „земи с минерални находища“ не важат разпоредбите за заселническите парцели; в тази част на щата имало хиляди души, станали жертва на тази хитрост. Но Карбъри си бил изкарал нотариален акт за земята и имал законно основание за иска си; някой обаче успял да подправи регистрите и вече няколко години той се борел за обезщетение. С трогателна правдивост той писал на техния член на Конгреса във Вашингтон да му намери адвокат, който да води делото му, конгресменът му препоръчал адвокат и Карбъри му изпратил на няколко пъти пари, но нямало никакъв резултат, а когато отишъл във Вашингтон, открил, че този адвокат бил просто чиновник в бюрото на конгресмена, който изнудвал ищците по землените дела и по всяка вероятност делял плячката със своя работодател!

Жалка, жалка история и най-лошото в нея бе, че тя явно не беше някакъв изключителен случай, а система. Още един начин, по който богатите и силните изнудваха бедните и слабите! Карбъри имаше официален документ, който беше успял да получи във Вашингтон — доклад за анкета на Конгреса за поземлените случаи в Калифорния. Бъни прекара цяла вечер, разглеждайки тези документи — хиляда нагъсто написани страници за измами и кражби на едро. Например присвояване на петролните права от железниците! Правителствените разпоредби за предоставяне на земи давали на железниците всеки участък по протежение на трасето, като изрично се изключвали всички „земи с минерални находища“. Всякъде, където се откриели такива находища, железниците били длъжни да върнат тези участъци и да вземат други. Според закона думата „минерални“ включвала и петрола. Но дали железниците обръщали внимание на този закон? Само „Съдърн Пасифик“ имал в Калифорния петролни периметри на стойност повече от един милиард долара; но всички усилия да се възвърнат тези имоти на щата са били пресичани от разни ловки адвокати и подкупени политици и съдии. На път за в къщи Бъни се опита да разкаже това на татко, но какво можеше да направи татко? Какво можеше да направи той за стария Карбъри, когото „Мид — Сентрал Пит“ бе лишил от дома му? Без съмнение татко нямаше да тръгне „да души край нужниците на Върн“!