Ъптон Синклер
Петрол (170)

X

Беше наближил краят на университетския курс и всички тежки, важни абсолвенти трябваше да изберат бъдещата си кариера. Татко попита Бъни дали е решил какво смята да прави и той му отговори, че е решил:

— Но просто не смея да ти го кажа, татко, защото то ще те разочарова.

— Какво е то, сине? — Загриженост се изписа по кръглото, но набраздено с дълбоки бръчки лице на стареца.

— Искам да замина за една година, да взема друго име и да постъпя като работник в някоя от големите индустрии.

— О, господи! — Настъпи мълчание, докато татко гледаше в неспокойните очи на сина си. — Какво значи това?

— Просто искам да опозная трудовите хора, а това е единственият начин.

— Не можеш ли да ги попиташ за това, което искаш да знаеш?

— Не, татко, те сами не го знаят… може би съвсем смътно. То е нещо, което трябва да се преживее.

— Боже мой, сине, нека ти помогна. Аз съм бил там. Това значи мръсотия, паразити и болести… Аз мислех, че те спасявам от това и правя живота ти по-лек.

— Зная, татко, но това е грешка; не става така, както си го мислил. Когато един младеж получава твърде лесно всичко, което поиска, той става мекушав и няма собствена воля. Зная какво си направил и съм ти благодарен, но трябва за известно време да опитам нещо друго.

— Не можеш ли да намериш нещо достатъчно трудно за тебе, като работиш в управлението на петролната индустрия?

— Бих могъл, татко, ако наистина бих могъл да я управлявам. Но ти знаеш, че не мога. Тя е твоя, но дори да ми я дадеш, Върн и федерацията на собствениците не биха ми позволили да направя това, което бих искал да направя. Не, татко, в петролната индустрия има нещо грешно в основата и аз никога не бих могъл да участвувам в играта заедно с другите. Искам да отида някъде другаде и да опитам нещо на своя глава.

— Сам ли искаш да отидеш?

— Има още един човек, който има същата идея, и ще заминем заедно. Грегор Николаев.

— Онзи, руснакът! Не можеше ли поне да намериш някой американец, с когото да се сдружиш?

— Работата е там, татко, че никой от американците не се интересува.

Последва дълга пауза.

— И ти наистина си решил това сериозно?

— Да, татко, ще го направя.

— Ти знаеш, сине, че в големите индустрии работата е много тежка. Някои работници лошо се нараняват, някои загиват.

— Да, точно там е въпросът!

— Много е трудно за баща, който има един-единствен син и е градил всичките си надежди на него. Знаеш, нали, колко много съм мислил за тебе: това е била главната причина да работя толкова много.

— Разбирам, татко, и не мисли, че не съм страдал за това; но просто не мога да не го направя.

Настъпи нова пауза.

— Помисли ли за Ви?

— Да!

— Каза ли й?

— Не, все отлагах, както и с тебе. Зная, че тя няма да приеме това. Ще трябва да се разделим.

— Човек трябва дълго да размисли, преди да захвърли щастието си по този начин, сине.

— Мислих много. Но не бих могъл да прекарам живота си като притурка към филмовата кариера на Ви. Ще се задуша от лукса. Аз имам свои убеждения и искам да ги следвам. Искам да се опитам да помогна на работниците, но най-напред трябва да разбера какво мислят те.

— Струва ми се, сине, че ти говориш като един от тях… искам да кажа като червените.

— Може да е така, татко, но те уверявам, че на червените не им се струва така.

Отново настъпи мълчание. Татко не можеше да намери вече думи.

— Никога в живота си не съм чувал подобно нещо.

— Всъщност то е много стара идея — най-малко от преди две хиляди и четиристотин години.

И Бъни започна да разказва за младия княз Сидхарта, в далечна Индия, който е познат на западния свят като Буда: как се отказал от земите и богатствата си и тръгнал да се скита с просяшка паничка, с надеждата да намери някаква нова истина за живота, която не е била позната в двореца.

— Дворецът, който царят подарил на княза, блестял с всички скъпоценности на Индия, защото царят искал да види сина си щастлив. Всички тъжни неща, цялата мизерия и познаването на мизерията били пазени далеч от Сидхарта и той не знаел, че в света имало зло. Но тъй, както затвореният слон мечтае за пущинаците на джунглата, така и князът мечтаел да види света и поискал от баща си, царя, позволение да го направи. Така Шудодана заповядал да направят колесница, цяла обсипана със скъпоценни камъни и с четири великолепни коня, да се държи готова за път и заповядал да бъдат украсени пътищата, където ще мине синът му. — И като видя смутената усмивка по лицето на Шудодана, Бъни се засмя: — Какъв искаш да стана, татко, будист или болшевик?

И истината е, че татко не би знаел на кое да се установи.