Ъптон Синклер
Петрол (126)

III

От тези и всички други неприятности Бъни имаше сега едно място, където можеше да си отдъхне — „Манастира“. Там никой нямаше грижи или, ако имаше, не ги стоварваше върху неговия гръб.

— Нека това да е ваш клуб беше му казала Анабел, — идвайте винаги, когато поискате, и оставайте колкото поискате. Нашите коне трябва да бъдат яздени, книгите ни четени, а пред вас е и целият океан — само се пазете от въртопите.

И Бъни отиваше в тази прекрасна местност: понякога и Ви Трейси беше там, а когато я нямаше, пристигаше подир няколко часа по някакъв тайнствен начин.

Тя беше няколко години по-възрастна от него, е в жизнения опит — по-стара, отколкото той щеше да е на сто години. Въпреки това тя беше добър другар. Работата й налагаше да бъде млада по тяло и дух — с това печелеше препитанието си, и тя непрекъснато поддържаше формата си. Трябваше да спазва строг режим като трениращ атлет, като боксьор пред мач. А кой можеше да каже каква странна прищявка ще хрумне утре на автора на някой роман, или на монтажиста, или на режисьор, недоволен от развоя на някоя мелодрама? Можеше да се окаже вързана на див кон или към някое дърво в дъскорезница, или теглена с въже зад моторница, или да се катери отвън по някоя камбанария. През миналите векове във варварски и цивилизовани земи аскетическият живот е бил налаган на разни жени по много и странни причини; но имало ли е някоя по-чудновата от това: да може да се явява пред очите на милиони в ролята на обхваната от ужас девственица, изтръгваща се от ръцете на сладострастни похитители!!

Във всеки случай тя беше тука, приятелка на млад идеалист, който бяга от чужди неприятности. Те вземаха неизползуваните коне на Анабел и препускаха с тях, без седло, през хълмовете към плажа, вкарваха ги в галоп и във водата и плаваха с тях за голямо учудване на тюлените; или пък пускаха конете и се надбягваха пеша, или правеха кълбо напред или циганско колело — Ви литваше напред, вихър от бели ръце и крака и развяна черна коса — чак до самата вода, и смехът им ечеше по-буйно от вълните. После сядаха да се препичат на слънце и тя му разправяше различни истории за Холивуд, които бяха по-буйни и от вълните. Всичко можеше да се случи в Холивуд и всъщност се беше случвало, а Ви познаваше хората, на които се беше случвало.

Бъни си отиваше, преследван от видение с оскъден бански костюм, видение младо, мускулесто, но грациозно, живо, бързо. Явно бе, че тя го харесва, а Бъни се сепваше от мечтите си и разбираше, че я харесва. Той мислеше за нея, когато трябваше да учи, и мислите му се свеждаха до един въпрос: „Защо не?“ Ехо от гласовете на татко, господин Роско, Анабел Еймз и техните приятели като че ли отговаряше: „Защо не?“ Единственият човек, който щеше да отговори по-различно, беше Хенриета Ашли, но Хенриета, уви, почти не се мяркаше вече дори и в спомените. Бъни не посещаваше синята лагуна, нито повтаряше молитви от малки, подвързани в черно и златно молитвеници.

Бъни се обаждаше на Ви Трейси по телефона в студиото или в нейното бунгало и тя бе винаги готова за разходка. Те отиваха в някой от ресторантите, посещавани от хората на киното, а след това в някой от театрите, където даваха филми със същите хора, и тя му разказваше за частния живот на тези хора — истории, много по-странни от онези, които се съчиняваха, за да ги играят. Много скоро филмовият свят започна да вади заключения в клюките си. Ви Трейси си намерила милионер, петролен принц — о, милиони и милиони! И било много романтично: приказвало се, че той бил болшевик.

В погледите и думите на околните Бъни като че ли долавяше пак същия въпрос: „Защо не?“