Ъптон Синклер
Петрол (16)

VIII

Трябваше да се очаква, че едно тринадесетгодишно момче ще се отегчи от такава караница, затова никой не обърна никакво внимание, когато Дж. Арнолд Рос младши се запъти към входната врата и излезе. Той стигна при задната врата точно когато Пол Уоткинс я затваряше зад себе си.

— Благодаря ти, момче! — пошушна той и се запъти към бараката, а Бъни го последва. Първите думи на Пол бяха:

— Взех си малко шунка, две филии хляб и едно парче сладкиш.

Устата му беше вече пълна.

— Смятам, че няма значение — каза Бъни разсъдливо.

Той зачака и известно време не се чуваше никакъв друг звук освен мляскането на това гладно същество. Непознатият бе само сянка и глас, но вън, на звездната светлина, Бъни забеляза, че сянката бе с една глава по-висока от него и много слаба.

— Ей, лошо нещо е да гладуваш! — каза най-сетне гласът. — Искаш ли и ти да хапнеш малко?

— О, не, аз вечерях — каза Бъни. — А и не бива да ям късно вечер.

Другият продължи да дъвче и това се струваше на Бъни тайнствено и романтично: това можеше да е гладен вълк там в мрака! Бяха седнали на някакви сандъци и когато звуците на дъвченето секнаха, Бъни каза:

— Какво те е накарало да избягаш от къщи?

Другият отговори с озадачаващ въпрос:

— Към коя църква принадлежиш?

— Какво искаш да кажеш? — попита Бъни.

— Не знаеш ли какво значи да принадлежиш към някоя църква?

— Е, баба ми ме води понякога в баптистката черква, а майка ми ме води в епископалната, когато съм й на гости. Не зная обаче дали принадлежа към някоя от тях.

— Божичко! — извика Пол. Изглежда, че това изявление му направи много силно впечатление. — Искаш да кажеш, че баща ти не те кара да принадлежиш към никоя църква?

— Смятам, че татко не вярва много-много в такива работи.

— Господи! И тебе не те е страх?

— От какво?

— Ами огъня и жупела на ада! От това, че ще загубиш душата си.

— Не, никога не съм мислил за това.

— Слушай, момче, ти не знаеш колко чудно ми се вижда това. Тъкмо бях решил да отида в ада и да не му мисля. Ти псуваш ли?

— Рядко.

— Пък аз прокълнах бога!

— Как го направи?

— Казах: „Проклет да е господ!“ И го казах пет-шест пъти. Бях сигурен, че ще ме удари гръм. Казах, че не вярвам, че няма да вярвам и че пет пари не давам за всичко това.

— Е добре, щом не вярваш, защо те е страх? — Бъни винаги разсъждаваше логично.

— Ами сигурно не съм знаел дали вярвам или не. И сега не зная. Струвало ми се е, че не бих могъл да се опълча със слабия си ум срещу предвечната истина. Не зная дали някога е имало такъв нечестивец като мене. Татко казва, че съм най-нечестивото момче, което някога се е раждало.

— Той в какво вярва?

— В религията на старото време. Наричат я „Четирите честни евангелия“. Това е апостолската църква и те скачат!

— Скачат?

— Светият дух слиза в тях, разбираш, и те започват да скачат. Понякога се търкалят, а понякога говорят на други езици.

— Какво е то?

— Ами издават звуци, бързо, сякаш говорят на някакъв чужд език, и може да е така — татко казва, че то е езикът на архангелите, но аз не зная. Аз не мога да го разбера и го мразя.

— Баща ти и той ли го прави?

— По всяко време може да го направи, и денем, и нощем! Това е начинът, по който пресича гнева си. Ако кажеш например по време на обед, че в къщи няма достатъчно за ядене, или споменеш, че скоро ще трябва да се плащат лихвите на ипотеката и не е трябвало да дава всичките си пари на мисиите, тогава той вдига нагоре очи и започва да се моли на глас и „се оставя“, както го казва; и тогава го обзема светият дух и той започва да скача и да се тресе целият, свлича се от стола, търкаля се по земята и започва да говори на други езици, както е казано в библията. Тогава мама започва да плаче, защото това я плаши, тя знае, че трябва да прави разни неща за децата, но не може да устои на светия дух, а татко вика „Остави се, остави се“ на висок глас, с гласа на Синай, както той казва, и тогава раменете на мама започват да играят, устата й зейва и тя започва да се върти на стола и да иска кръщението на светия дух. Тогава и децата не издържат, всички започват да скачат и да ломотят и, да ти кажа, човек се плаши, нещо започва да го сграбчва и той, ще не ще, започва да се тресе. Аз изтичах от къщи и се заканвах с юмрук на небето, и виках: „Проклет да е господ! Проклет да е господ!“ А после чаках небето да се сгромоляса, но то не се сгромоляса и аз казах, че вече не вярвам и че няма да повярвам, дори и да ме пратят зарад това в ада.

— Зарад това ли избяга?

— Това е една от причините. До никъде не се стига, ако се живее като нас. Ние имаме голям чифлик, но земята е камениста и все едно бихме видели зор: човек сади едно-друго, а дъжд не пада и поникват само бурени. Ако наистина има господ и той обича човешките си създания, защо е трябвало да направи толкова много бурени? Точно така започнах да кълна — бях плевил цял ден и просто, без да усетя, почнах да повтарям: „Проклети да са бурените! Проклети да са бурените!“ Баща ми казва, че тях ги създал не бог, а дяволът. Но нали господ е създал дявола, а господ е знаел какво ще прави дяволът, тогава не е ли виновен именно господ?

— И на мене така ми се струва — каза Бъни.

— Ех, ти имаш късмет! Ти изобщо никога не си знаял, че имаш душа! Спестил си си много неприятности. — Последва пауза, след която Пол добави: — Не беше лесно да избягам и мисля, че в края на краищата пак ще се върна у дома: ужасно е да си помислиш, че братята и сестрите ти умират от глад, и да не можеш да си представиш, че може да ги очаква нещо друго.

— Колко деца сте?

— Четири освен мене, и всичките са по-малки!

— На колко си години?

— На шестнадесет. Следващият е Илай. Той е на петнадесет и светият дух го е благословил: обхващат го тръпки и понякога го държат по цял ден. Той вижда ангели, които слизат от небето обвити в облаци, и излекува старата госпожа Бъгнър, която имаше усложнения, с възлагане на ръце. Татко казва, че господ щял да прати голямо благоволение чрез него. След него е Рут, тя е тринадесет и също имаше видения, но започна да мисли като мене; ние водим трезви разговори — нали знаеш как е то: понякога можеш да говориш с хора на твоите години за неща, за които никога не можеш да кажеш на възрастните.

— Да, зная — каза Бъни. — Те мислят, че ние нищо не разбираме. Те си говорят пред тебе и какво ли, според тях, не му е наред на твоя мозък? Това ме отегчава.

— Само зарад Рут ми е мъчно, че не съм в къщи — продължи момчето. — Тя ми каза да избягам, но какво ли ще стане с тях всички? Те не могат да вършат тежка работа като мене. Пък да не мислиш, че съм избягал от тежката работа; избягах само защото искам да се издигна, има ли смисъл иначе? Няма живот за нас. Татко запряга колата и ни завежда всички в Парадайз, където има Мисия на светия дух и всички се търкалят и ломотят целия неделен ден, и духът им заповядва да обещаят всичките си пари за покръстване на езичниците — трябва да знаеш, че ние имаме мисии в Англия и във Франция, и в Германия, и при разните безбожни народи, — и татко обещава повече пари, отколкото има, а след това трябва да ги даде, защото вече не са негови, а на светия дух, разбираш? Ето затова избягах.

Настъпи кратко мълчание, след това Пол попита:

— Защо са се събрали толкова много хора там вътре?

— Зарад петрола; нищо ли не си чул за петрола?

— Да, чухме да се говори за находката. Разправят, че и в нашия чифлик имало петрол — поне вуйчо ми казваше, че срещнал признаци за това; но той умря, а аз никога не съм ги виждал, пък и не вярвам нашето семейство някога да има късмет. Но казват, че леля ми Али щяла да забогатее тука.

В този момент Бъни си представи госпожа Гроарти с нейната лъскава рокля от жълт сатен, с големите й голи ръце и големите гърди.

— Кажи ми — рече той, — леля ти и тя ли се търкаля?

— Божичко, не! — каза Пол. — Тя се омъжи за католик и баща ми я нарича вавилонска блудница, а на нас ни е забранено да говорим с нея. Но тя е добра и знаех, че ще ми даде храна, затова, като разбрах, че не мога да намеря работа, дойдох тук.

— Защо не можа да намериш работа?

— Защото всеки ме поучава и ми казва да се върна в къщи.

— А защо им разказваш, че си избягал?

— Налага се. Питат ме къде живея, защо не съм в къщи, а не мога да лъжа.

— Но нали не можеш да гладуваш?

— Предпочитам да гладувам, отколкото да постъпвам нечестно. Имах разправия с баща ми и той каза, че ако напусна светата църква, ще ме обладае дяволът и ще започна да лъжа, да крада и блудствувам, а аз казах: „Добре, драги, аз ще ти докажа. Мисля, че човек може да бъде почтен и без никакви дяволи“. Реших и ще му докажа. Аз ще платя на леля Али, така че храната, която взех сега, е само заем.

Бъни протегна ръката си в мрака и каза:

— Вземи това.

— Какво е то?

— Малко пари.

— Не, благодаря! Не искам пари, щом не съм ги спечелил.

— Но слушай, Пол, баща ми има много пари и ми дава колкото му поискам. Той дойде тук, за да вземе под наем това място от леля ти, и няма да се сърди за тази нищожна сума.

— Не, няма да ставам безделник; не за това съм избягал от къщи. Ти мислиш, че като съм взел малко храна от килера на леля си…

— Не, съвсем не мисля това! Ако искаш, можеш да ги вземеш назаем.

— Прибери си парите — отвърна Пол с остра нотка в гласа си. — Не искам да вземам заеми, а ти вече направи доста за мене, тъй че и дума да не става.

— Добре, но Пол…

— Направи, каквото ти казах.

— Тогава утре ще дойдеш в хотела, за да обядваме заедно, нали?

— Не, не мога да ходя в никакъв хотел, нямам приличен вид.

— Това няма никакво значение, Пол.

— Разбира се, че има. Татко ти е богат и не би искал някакво си селянче в хотела си.

— Татко няма да има нищо против, честна дума, няма да има! Той казва, че не познавам достатъчно момчета, че стоя сам и прекалено много чета.

— Да, но той не би желал момчета като мене.

— Той казва, че трябва да работя, Пол, честна дума, ти не го познаваш татко. Той ще се радва, ако дойдеш; ще се радва, ако станем приятели.

Настъпи смълчаване, през което Пол преценяваше това предложение, а Бъни чакаше тревожно, като че ли чакаше съдебна присъда. Харесваше му това момче! Никога не бе срещал момче, което да му хареса толкова много! Дали Пол също го бе харесал?

Случи се така, че присъдата остана непроизнесена. Пол изведнъж скочи и извика:

— Какво е това?

Бъни също скочи. Откъм къщата на госпожа Гроарти долиташе врява, която заглушаваше тракането на чуковете и шума от работата в околността. Виковете ставаха все по-силни и по-силни и момчетата изтичаха към отворения прозорец на къщата.

Всички в стаята бяха наскачали и като че ли всички викаха в един глас. Не беше възможно да се видят мнозина в тълпата, но двама мъже близко до прозореца представляваха отделна малка драма. Бяха господин Сам, мазачът, собственик на един от „малките малки парцели“, и господин Ханк, бившият златотърсач, собственик на един от „големите малки парцели“: те се заканваха един на друг с юмруци и господин Сам, застъпник на първите, викаше на господин Ханк, застъпник на вторите:

— Вие сте мръсник, лъжец, долен подлец!

На което застъпникът на вторите отговори:

— Ето ти на тебе, страхливо псе!

И шибна на застъпника на първите — прас! — един юмрук по носа. Застъпникът на първите отвърна със злобен ъперкът в челюстта на застъпника на вторите. Прас! И така продължиха — тупа-лупа, тупа-лупа! — а двете момчета гледаха през отворения прозорец, ужасени, прехласнати. Охо! Сбиване!