Ъптон Синклер
Петрол (61)

III

Всичко това ставаше към края на стачката и по времето, когато Америка влизаше във войната. Ето защо в душата на Бъни възбуждението от пола се смесваше с възбудата на патриотизма. И те не бяха много далеч едно от друго, както би могло да изглежда, тъй като младежите се готвеха да отиват на война, а това внасяше повече свобода в половите отношения. Може би нямаше да се върнат, затова не отдаваха голямо значение на това, което правеха междувременно. Сърцата на момичетата бяха разнежени към момчетата, а момчетата гледаха да си откраднат малко удоволствия, преди да е станало твърде късно.

Бъни беше много млад, за да отиде с първия набор, но ходеше на учения в училището, което го обкръжаваше с войнишки ореол. Беше образуван гимназиален корпус, въоръжен със старите пушки на щатската милиция, и игрището беше осеяно с групи маршируващи момчета — „Раз-два! Раз-два! Взвод, надясно! Взвод, наляво!“ — които се настъпваха един друг, но запазваха суровото изражение на младите си лица. Скоро щяха да им дадат и униформи, а също и на момичетата в курса за медицински сестри. Момчетата и момичетата се събираха в училищната зала и пееха разпалено патриотични песни.

Да, беше война! Цели флоти от товарни кораби превозваха припаси в Англия и Франция и части от сапьори и работници, за да подготвят пътя за армията. Президентът произнасяше речи — прекрасни, пламенни, красноречиви речи. Един народ от зли мъже, хуни, се беше вдигнал и заплашваше цивилизацията, а сега мощта на демократична Америка щеше да го сломи. Когато това станеше, щеше да се сложи край на всички злини в света, ето защо дълг на всеки патриот беше да вземе участие в тази последна война, война на войните, война за демокрация. Държавниците, малки и големи, подемаха това в хор, вестниците като ехо го разнасяха в милион екземпляри всеки час, обучаваха се пълчища от „четириминутни оратори“, които да отиват по фабрики, театри и навсякъде, където се събираха хора, за да вдигат Америка за този кръстоносен поход.

Семейството Рос, като и всички други семейства, четеше, слушаше и спореше. Бъни, младият идеалист, поглъщаше всяка дума на пропагандата: това беше точно каквото му се искаше да вярва, духовна храна като за него. Той спореше със спокойния си, муден, мълчаливо съмняващ се баща. Да, разбира се, казваше баща му, редно е да спечелим войната; редно е да спечелим всяка война, в която влизаме. Но що се отнася до бъдещето, е, това ще се реши, когато му дойде времето. Преди всичко татко беше зает с уреждането на стачката, а след това с продажбата на петрола на все по-високи цени. Нямаше смисъл да се дава на безценица, защото правителството искаше още нови сондажи, а как можеха да бъдат финансирани, ако петролът не се заплащаше? Правителството плащаше щедро и това беше за татко достатъчна проява на патриотизъм: той се грижеше сондажите му да „бликат“ и оставяше всякакви други изблици на политиците.

Леля Ема считаше този начин на разговаряне с момчето за срамен и гневно негодуваше, използувайки привилегията на всички роднини. Леля Ема посещаваше клубовете и слушаше патриотичните оратории, които говореха за белгийските деца с откъснати ръце и военните складове, хвърлени във въздуха от германски шпиони, и се връщаше в къщи войнствено настроена. Бърти беше още по-настръхнала, защото нейният приятел, който я водеше на джазови сбирки, дейно участвуваше в една от групите за гражданска отбрана и знаеше имената на всички германски агенти в Южна Калифорния и за престъпленията, които готвят; затова Бърти беше изпълнена с мрачни догадки и чувство за страшна отговорност.

Човек не можеше да каже как тази военна възбуда щеше да обхване едного или другиго. Така например може ли човек да си представи, че една достопочтена дама над седемдесет години, отрасла в чифлик и посветила се уж на рисуване с маслени бои, изведнъж ще се превърне в привърженик на хуните? Такава беше бабата на Бъни, която заяви, че нямало никаква полза от тази война; германците не били по-лоши от другите участници във войната, всички били потънали в кръв и всичките истории за изстъпления и шпионаж били измислени, за да накарат хората да мразят врага. Но баба нямало да мрази когото и да било, колкото и да беснеели Ема и Бърти и останалите; тя подчерта пренебрежението си, като нарисува картина на германци в старовремски носии, пиещи бира от шарени халби. Тя искаше да закачи тази картина в обедната, но стана голяма разправия и леля Ема и Бърти се помъчиха да убедят татко да й забрани!

Всичко това беше част от възпитанието на Бъни: той слушаше и се учеше. От своя спокоен и улегнал баща се научи да се усмихва снизходително на слабостите на човешката природа и да си трупа долари. Приказките бяха хубаво нещо, но в края на краищата това, което щеше да спечели войната, бяха куршумите и снарядите, и за да ги има по бойните полета, беше необходим транспорт. Петролът, който татко извличаше от земята, караше тежки камиони, които превозваха муниции на фронта; той движеше най-големите и най-бързите товарни кораби и бързите разрушители, които ги охраняваха; той смазваше машините във фабриките и се търсеше все повече и повече. Щом свърши стачката, татко подписа договори с правителството и направи десетина нови сондажа на петролното поле при Парадайз. Единственото нещо, което го тревожеше, бе, че не можеше да подпише три пъти повече договори и да направи три пъти повече сондажи: големите финансисти, които контролираха банките, не искаха да му отпуснат достатъчно заеми — поне докато не склони да се сдружи с тях и ги остави да измъкват по-голямата част от печалбите. Това беше друг вид война, която се водеше вътре в страната, и нямаше изгледи да бъде прекратена с речи на президента. Татко обясняваше това на Бъни като причина за ограничения „идеализъм“ на бизнесмените!