Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Oil, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
ckitnik (2014)

Издание:

Ъптон Синклер. Петрол

Художник: Иван Кьосев

Редактор: Сидер Флорин

Худож. редактор: Пеню Чалъков

Техн. редактор: Катя Куюмджиева

Обложка, корица и илюстрации: Иван Кьосев

Оформяне: Иван Иванов

Коректор: Мариана Бисерова

 

Формат 84/108/32.

Издателски коли 33,25. Печатни коли 43,75.

Тираж 25 145. Тем. №39.

Дадена за набор на 27.V.1969 г.

Излязла от печат на 30.III.1970 г.

Набора и печата извърши печатница „Профиздат“ — София

Подвързията е направена в книговезницата при печатницата на БАН

Издателство „Профиздат“, Пор. 1314.

Цена 2,82 лева.

История

  1. — Добавяне

IV

Илай тръгна нагоре по пътя, а колата след него. Там имаше голям дъб със свободна полянка около него и татко обърна колата така, че фаровете да осветяват цялото място. Човек нямаше защо да се бои от тъмнина, когато е на палатка с кола! Те спряха, Бъни се прехвърли през вратичката от своята страна и се зае да разкопчава каишките, с които големият вързоп бе пристегнат към стъпалото. Той го свали за миг, разви го и нещата, които излязоха от него, бяха съвсем вълшебни. Там имаше палатка, направена от толкова лека непромокаема коприна, че цялата конструкция от осем на осем фута се навиваше в пакет колкото един костюм. Там бяха и рейките за палатката, съставени от няколко части, които се сглобяваха, и колчетата с малка брадвичка, която да се забият. Имаше и три топли одеяла, освен непромокаемата покривка, която също можеше да се използува като одеяло. Имаше две надуваеми възглавници и дюшек, които човек седеше и надуваше, докато лицето му станеше червено — това беше огромно удоволствие! Най-после имаше брезентова торба, която съдържаше комплект туристически съдове, всичките от алуминий, влизащи един в друг, с разглобяеми дръжки; имаше и алуминиеви кутии с по няколко преградки за храна. Когато всички тези неща бяха подредени, човек можеше и сред пустинята или на върха на планината да се чувствува удобно като в най-добра хотелска стая.

Господин Уоткинс каза на Илай да им помогне, но татко каза, че нямало нужда, че знаели кое как да направят и всичко било лесно. Тогава господин Уоткинс каза на Илай да донесе кофа вода, а после попита дали биха желали мляко, но допълни, че имали само козе. Татко каза, че това било отлично, и Бъни се пренесе на Балканите и всички други примамливи места, за които бе чел, където хората се хранели с козе мляко. Господин Уоткинс каза на Рут да отиде да им донесе мляко и Бъни отново потръпна, защото Рут беше сестрата, която Пол обичаше и за която бе казал, че била „разумна“. Господин Уоткинс викна подире й да донесе и яйца, а татко каза, че биха искали и малко хляб, и тогава Бъни се потресе, защото старецът отговори, че нямали хляб, защото нямали къде да сеят и житото не виреело тук по баирите, та имали само картофи. Тогава татко каза, че картофите щели да свършат същата работа и те щели да си сварят малко за вечеря, а господин Уоткинс каза, че това щяло да стане много по-бързо, ако госпожата ги свари на печката, с което показа, че съвсем не разбира значението на един туристически излет. Татко отвърна, че те и без друго трябвало да си запалят огън, а господин Уоткинс каза, че всяка нощ вече удрял мраз, и каза на Илай да им събере повечко дърва. Това ставаше лесно, защото щом направеше човек няколко крачки по склона на дерето и се натъкваше на пустинни храсти, много от които — вече изсъхнали, и Илай събра съчки, смъкна ги долу и ги начупи о коляното си. Сетне донесе няколко камъка — това също бе лесно, защото едва ли можеше човек да направи десетина крачки из чифлика на Уоткинс, без да си удари крака о някой камък.

Много скоро огънят пламтеше и картофите къкреха весело в тенджерата, а отворената консерва с бекон цвърчеше в тигана. С готвенето се занимаваше татко — това бе почетно занимание, а Бъни шеташе насам-натам и слагаше чинии и прибори върху непромокаемата покривка, която служеше за покривка за маса, без маса. Когато беконът беше готов, татко чукна яйцата в единия край на тигана и ги опържи „на очи“. Имаха и козе мляко, гъсто, с каймак, извадено студено от „ровника“; човек не биваше да обръща внимание на острата миризма, а да си мисли, че това е романтично. Млякото наляха в алуминиевите канчета, които бяха част от туристическите прибори; а имаше и чиния пчелна пита с мед — пелинов мед, кафяв и много ароматичен, който им беше донесла Рут.

Татко покани семейството да похапне с тях, но господин Уоткинс поблагодари и каза, че вече са яли.

Татко ги покани поне да седнат, защото сигурно се чувствували много неудобно прави; тогава Илай, трите момичета и майка им, която ги бе последвала, насядаха върху камъни малко по-далеч от светлината, а господин Уоткинс седна на камък малко по-близо и докато те ядяха, татко разговаряше с него за времето, за реколтата и за живота им тук по хълмовете.

Когато татко и Бъни свършиха и се опънаха удобно на одеялата, господин Уоткинс предложи Илай да опъне палатката, но татко отново каза, че нямало нужда, тъй като това ставало много лесно и щяло да отнеме само няколко минути. Тогава господин Уоткинс каза, че едно от момичетата ще измие съдовете, и татко каза добре, това щяло да бъде добре. Бъни прибра тенджерите и чиниите и средното момиче на име Мили ги отнесе в къщи. След това те си поговориха още малко и Бъни разбра, че татко умело разпитва за семейството и печели доверието им.

Изведнъж дойде критичен момент в запознанството: настъпи замълчаване и с необикновен за него глас, тържествен и изпълнен с вълнение, Ейбъл Уоткинс каза:

— Брате, мога ли да задам един личен въпрос?

— Да, разбира се! — отговори татко.

— Брате, спасени ли са душите ви?

Бъни задържа дъх, защото си спомни какво му беше казал Пол за начина, по който реагирал господин Уоткинс, ако някой кажел нещо в разрез с неговата религия, той си завъртал очите, започвал да се моли на висок глас и се „оставял“. Бъни беше предупредил татко за това нещо и очевидно той бе съобразил как да постъпи. Той отговори с не по-малко тържествен глас:

— Да, брате, спасени сме!

— Окъпани ли сте в кръвта?

— Да, брате, окъпани сме.

— Коя е твоята църква, брате?

— Нарича се Църква на истинното слово!

Настъпи пауза.

— Не зная тяхното откровение — каза господин Уоткинс.

— Съжалявам — каза татко. — Бих ви обяснил, но не ни е позволено да говорим за вярата си с външни лица.

— Но, братко! — възкликна господин Уоткинс, явно озадачен от това. — Нали писанието гласи: „Господ ни повика да проповядваме Евангелието на тях“. А също: „Трябва да се оповести благата вест между всички народи“.

— Да, брате — отговори татко с още по-голямо усърдие, — разбирам това, но според нашата вяра трябва да опознаваме хората с приятелство и едва след това да говорим за религията си. Ние всички трябва да зачитаме убежденията на другите.

— Да, брате — каза господин Уоткинс и гласът му като че ли беше заглъхнал и му личеше, че не знае какво друго да каже. Той погледна членовете на семейството си, като че ли търсеше помощ от тях, но те не бяха казали досега друго, освен „Да, татко!“, когато им заповядаше нещо.

И стана нужда татко да се справи с неудобното положение.

— Дошли сме на лов за гълъби — каза той. — Много се обаждат тук наоколо.