Ъптон Синклер
Петрол (204)

V

Бъни и Рейчъл вечеряха и отидоха да се разходят край морето; беше една от онези топли нощи, каквито се случват понякога в Южна Калифорния; над морето грееше луна; дълъг кей с ярки светлини и звуците на оркестър примамваха влюбените. В началото на кея имаше голяма гола зала, собственост на общината, където се устройваха много благоприлични танци под надзора на религиозната градска управа. Бъни и Рейчъл танцуваха — о, положително нямаше нищо лошо в това да потанцуват през медения си месец на това напълно прилично място.

Но между танците, когато оркестърът беше спрял да свири, нещо разтърси салона, едно тъпо, зловещо бумтене, като далечна гръмотевица, от което прозорците зазвънтяха, а краката изтръпнаха.

— Какво е това? — възкликна Рейчъл. — Земетресение ли?

— Оръдията — отговори Бъни.

— Оръдия?

И той трябваше да обясни, че флотът има учение. В залива имало на рейд двадесетина бойни кораба в бойна готовност срещу някакъв ненаименуван неприятел; сега имали нощно обучение в стрелба по мишени. Човек току ги чувал денем и нощем, ако живеел край брега.

Рейчъл не можеше да танцува повече след това. Всеки път, когато чуваше този тъп грохот, тя си представяше тела на млади хора, разкъсани на части. Капиталистите се готвеха за нова война, нима социалистите трябва да танцуват в това време?

Те пътуваха по крайбрежния булевард край залива. Той беше дълъг петнадесет-двадесет мили и край него имаше градчета, докове, мостове, железопътни линии и фабрики, а по-навътре — малки работнически жилищни квартали. Това беше едно от великите пристанища на света, което бързо се доизграждаше, а онези, които се занимаваха с тази работа, господарите на кредита, виждаха да се въззема пред тях чудовищното страшилище, известно под името „пряка акция“ или „престъпен синдикализъм“. „Индустриалните работници на света“ имаха свой клуб, където се събираха да обсъждат тази платформа, а господарите водеха с тях непрестанна война.

Адресът, който Рут беше дала на Бъни, ги заведе на мрачна уличка в работнически квартал. Там имаше доста голяма зала с осветени прозорци и звуци на пиано и пеещ детски глас. Бъни намери свободно място между спрените край бордюра коли и тъкмо се канеше да слезе, когато Рейчъл го хвана за ръката:

— Чакай!

Отсреща бързо се зададе цяла колона коли, по две на ред, които съвсем заприщиха пътя; от тях наскачаха петнадесетина мъже, понесли всевъзможни оръжия: тояги, брадви, парчета железни тръби. Те се затичаха към входа и само миг след това отвътре се понесоха писъци, звънтене на счупено стъкло и тъпи удари.

— Те ги нападат! — извика Бъни и беше готов да изтича вътре, но Рейчъл го беше обхванала с двете си ръце и притискаше към седалката.

— Не! Не! Стой тук! Какво можеш да сториш!

— Господи! Трябва да направим нещо!

— Ти не си въоръжен, пък и не можеш да спреш цяла тълпа. Само ще те убият. Мълчи!

Гласовете отвътре се превърнаха в отчаяна врява: залата сигурно беше препълнена и всеки крещеше колкото му глас държи. Не можеше да се разбере дали ужасните удари падаха върху мебели или върху човешки тела. Бъни беше почти извън себе си и се мъчеше да се освободи, а Рейчъл се бореше като безумна — той никога не беше допускал, че може да е толкова силна!

— Не, Бъни! Не! За бога, заради мене, моля те!

Тя преживя в тези страшни минути ужаса, който щеше да я преследва до края на живота, че някой ден в тази омразна класова борба ще дойде моментът, когато мъжът й ще бъде длъжен да отиде и да бъде убит. Но още не! Още не! Не през техния меден месец!

Това беше като извил се вихър, който е отминал, преди да си имал време да го усетиш. Нападателите изскочиха от залата така бързо, както и бяха нахълтали. Те влачеха със себе си пет-шест души пленници и ги натикаха в колите, моторите на които продължаваха да работят; те заминаха с рев надолу по улицата и отново настъпи тишина.

Сега Бъни можеше да слезе и да изтича в залата с Рейчъл по петите му. Той бе обладан само от една мисъл, същата, както онази вечер, когато бе тичал из двора на госпожа Гроарти и викал: „Пол! Пол!“ Сигурно бяха отвлекли и Пол при това линчуване; как можеше сега Бъни да го спаси?

Първото нещо, което видяха още на входа, беше един човек с голяма рана през челото и целият в кръв; той залиташе насам-натам, защото, не виждаше и викаше: „Кучи синове такива! Кучи синове!“ До него имаше друг със съсечена ръка и една жена късаше полата си, за да го превърже. На пода лежеше момиченце, което пищеше в агония, някой събуваше чорапчетата му и заедно с тях от крачетата се късаше и месо.

— Хвърлиха го в съда с кафето! — извика някой край Бъни.

— Исусе Христе, хвърлиха децата във врящото кафе!

Навред бъркотия, жени в истерия, други ридаещи, отпуснали се на пода. В залата не бе останало нищо здраво: столовете бяха насечени с брадви, пианото беше изтърбушено, вътрешностите му се търкаляха объркани по пода. Масите бяха прекатурени и всички прибори изпотрошени, металическият самовар или съдът с врялото кафе също бе преобърнат и димящото му съдържание още се стичаше тук и там. Но преди това бяха пускали в него три деца, едно след друго, а изпадналите в лудост родители ги бяха изваждали. Попареното място бе окапало от крачетата им и те щяха да останат сакати за цял живот; едно от тях беше десетгодишно момиченце, което наричали „пойното птиченце на уобли“, то имало сладък дискант и пеело сантиментални балади и песни на протеста; водачът на сганта го дръпнал от подиума с думите: „Ще ти запушим проклетата уста!“

Какво значеше това нападение? Според вестниците то представлявало патриотичното възмущение на моряците от флота. Станала експлозия на един от бойните кораби, при която били убити няколко души, и вестниците бяха публикували историята как някой „уобли“ бил чут да се смее от удоволствие. Това е добре известен похват на печата на господарите. В стара Русия „черносотниците“ бяха подбуждани чрез истории за „обредни убийства“, извършвани от евреи, при които християнските деца били убивани за жертвоприношение. В Англия сега управниците фабрикуваха писма, които приписваха на съветските ръководители, и ги използуваха в изборната кампания. В Америка безумието на депортирането се оправдаваше с голям брой официално потвърдени фалшифицирани документи.

Това било спонтанно извършено нападение, твърдяха вестниците — блюстители на реда и закона. Трябваше да се отбележи обаче следният факт: обикновено при всички подобни събрания на „уобли“ имаше полицаи, за да следят за евентуални противозаконни изказвания; но този път не бе имало никакъв полицай. Нито беше дошъл някой след това; Бъни и другите „червени“ можеха да обсадят полицията и общинското управление и да съобщят имената на главатарите на бандата, но нямаше да се предприеме нищо за наказването на виновниците за това кръвожадно нападение!