Ъптон Синклер
Петрол (123)

XII

Гърците никога не са носили нито панталони, нито ризи и в навличането на тези одеяния нямаше нищо романтично, нито естетично. Затова Ви Трейси продължи надолу по брега, докато Бъни се облече, и когато я настигна, тя вече не беше гъркиня, а млада американка с цялото й достойнство и той щеше да прояви лош вкус, ако й напомнеше за безразсъдната й лудория.

Тя водеше коня за юздата, а Бъни вървеше до нея.

— Забелязахте ли тоя кошмар? — попита тя, когато минаваха край тридесетте и две Лорелай с техните савани. — Това е бил един от бляновете на стария Ханк Тачър. Чували ли сте за „щастливия Ханк“, калифорнийския цар на гроздето?

— Значи, това е неговият замък? — възкликна Бъни.

— Той мечтаеше за оргии и поддържаше пет-шест харема. Жена му отказваше развод за наказание и когато той умря, тя сложи покривала на мечтата му като своеобразна публична епитимия.

— Но, изглежда, никой не я вижда, освен тюлените.

— О, вестниците бяха пълни с описания за него: те никога не пропускаха каквато и да е новина за Тачърови. От време на време изпращаха по някой репортьор. Веднъж дадоха знаменита история: репортьорът сложил броня под панталоните си и кучетата напразно се мъчели да го ухапят.

— Тя е насъсквала кучета срещу него?

— Да, затова никой не смее да ходи там и да поглежда статуите.

— Боже господи! — възкликна Бъни. — Аз разгледах пет-шест.

— Значи, сте имали късмет. А аз затова нося револвер. Понякога кучетата идват на плажа и съседите трябва просто да воюват с тях.

— А защо не постави ограда?

— Тя е в спор с общината. Претендира да владее плажа и току поставя прегради, а общината изпраща хора през нощта да ги премахнат. И това продължава така вече десет години. Освен това държавата иска да прокара шосе през нейния парцел — то ще скъси пътя с няколко мили, — но тя похарчи цяло състояние, за да осуети това; тя живее в този замък като обсадена принцеса от старо време — всички пердета са спуснати и тя дебне от стая в стая с револвер в ръка за крадци и шпиони. Питайте Харви, той я познава.

— Луда ли е?

— Това е реакция от живота й с нейния съпруг. Той е бил прахосник, затова тя е скъперница. Разправят за него историята, че обичал да плаща на слугите си в брой. Обикалял имението си с каруца с платнени торбички, всяка с хиляда долара в злато. Веднъж изтървал една торбичка и не го разбрал. Един от работниците му я донесъл. Старият Ханк го погледнал с презрение, бръкнал в джоба, извадил половин долар и му казал:

— Ето ти пари за въже, иди да си купиш и се обеси!

— И, значи, сега тя има грижата за парите?

— Точно така. Тя плаща всичките си сметки с препоръчана поща и пази разписките: освен това изисква от пощата обратни разписки и когато пристигне потвърждение за получаване на сумата, класира и завежда и тях. Тя не наема счетоводител, защото не можело да се намери човек, на когото може да се вярва, че ще си гледа работата както трябва. Прекарва часове сред търговските си книжа и открива небрежността и некомпетентността на другите. Наема адвокати, а след това наема други адвокати, за да контролират първите, а после се обръща към някоя детективска агенция, която да открие как са я ограбили адвокатите. Убедена е, че общинските власти я преследват и че всичките са куп мошеници — и може да е права до голяма степен. Тя е мършава и изпита, заприличала е на скелет от обикаляне от стая в стая да бърше праха по мебелите и да вика на прислугата, че не си гледала работата.

Двамата продължаваха да вървят по брега.

— Горе, отвъд онзи хълм, живее сестрата на Ханк. Той й е оставил част от имението си и двете жени се скарали за граничната линия и правата върху водата. Теси Тачър е стара развратница — наема мъже да й работят, после ги прави свои любовници, пише им сладникави писъмца, а след това те се опитват да я изнудят, но тя ги праща по дяволите, а те я дават под съд за неплатени надници и продават писмата й на вестниците и вестниците ги печатат; но Теси пет пари не дава, защото знае, че нищо не може да увреди на общественото й положение, твърде много е богата; а освен това тя е дърта пияница и знае как лесно да забрави неприятностите си.

— Боже мой — възкликна Бъни. — Какво прави богатството с хората!

— И особено с жените — каза Ви. — То е прекалено много за нервите им. Вглеждам се в старите жени, които срещам, и си мисля: като коя от тях искам да бъда? И си казвам: „О, боже господи!“ и тогава скачам в колата и карам с петдесет мили в час, за да избягам далеч от грижите си и от хората, които искат да ми разкажат за своите!

— Това ли правехте, когато съдията ви изпрати за една седмица в затвора? — засмя се Бъни.

— Не — отговори тя, — това беше рекламен номер, щастливо хрумване на моя рекламен агент.