Ъптон Синклер
Петрол (80)

II

Със същата сериозност Бъни се зае и с обществения живот на тази огромна институция. Това беше далечна прекрасна цел, към която се бяха стремили всички ученици в гимназията; неколцина щастливци я бяха постигнали и той бе между тях. Приятелят на сестра му имаше брат, който беше в последния курс и се числеше към най-отбраната студентска корпорация; така необходимата дума бе казана и Бъни беше приет. Те бяха разпусната, разточителна компания, агресивни, самонадеяни и словоохотливи по въпроса за тазгодишните перспективи на техния отбор по лека атлетика. Бъни беше бегач, така че имаха едно по-прилично основание да го приемат, отколкото петрола на „стария“.

Подобно на всички университети на американския Запад „Съдърн пасифик“ беше смесен за мъже и жени и Бъни беше изложен на въздействието на огромно женско общество — дестилирана и концентрирана есенция на изкушението. Такива рояци от грациозни фигури, изящни глезени, заоблени бели и кафяви ръце, тоалети в цветовете на бразилски пеперуди; калейдоскоп от усмивки и святкащи очи, вечен зефир от нежни аромати, довеян от люлякови храсти и жасмин, от мили и мили калифорнийски портокалови и лимонови градини. Нещо трябваше да се случи на един млад идеалист в такова обкръжение — особено след като току-що бе прекарал лятото във военен лагер само за мъже!

Не всички тези представителки на женствения чар бяха свикнали да следят борсовите съобщения за „Рос Консолидейтед“; все пак по някакъв начин те успяха да научат за откривателя и прекия наследник на петролното поле в Парадайз. Много съобразителни умове се насочиха към него, той бе канен на десетки танци, стотици сбирки и хиляди разходки с кола. Тогава се разнесе необикновен слух: едно невъобразимо явление — млад милионер, който не иска да „милва“! Една по една съблазнителките от „Съдърн пасифик“ напразно се опитваха да го съблазнят; скоро започнаха да залагат коя ще бъде първата, която Бъни Рос ще целуне! Бяха направени проучвания в училището в Бийч сити и оттам научиха, че младият петролен принц носел в гърдите си разбито сърце, което, разбира се, направи от Бъни романтична фигура и повиши извънредно много престижа му.

В такива случаи става обратното на очакваното и момичето, което спечели Бъни, постигна това, защото не се стараеше да го спечели. Семейството на Хенриета Ашли имаше пари от поколения, така че можеше да си позволи да ги презира. Точно така можеше да се направи впечатление на Бъни, който болезнено чувствуваше, че има пари съвсем отскоро. Той никога нямаше да стигне до натрапчивото самочувствие на сестра си: той търсеше нещо по-добро от себе си и за известно време го намери у семейството Ашли с техните съвършени маниери, добре обучени слуги и жилище, пълно с отломки от култура.

Хенриета беше висока и стройна, нежна, с мек глас и сдържана до превзетост. Майка й беше починала съвсем скоро и тя носеше траур цяла година, което, разбира се, много биеше на очи. Тя принадлежеше към правоверната Епископална църква и в неделя сутрин носеше дълги велурени ръкавици и малък молитвеник и сборник духовни песни, подвързани заедно с черна кожа със златни ръбове. Тя водеше Бъни на църква и там той научи, че не е нужно древната еврейска митология да се взема в обикновен буквален смисъл, но може да има свое символично значение, обяснявано от беловлас възрастен джентълмен с лек английски акцент.

Хенриета беше за Бъни убежище от мъката и възбудата на незаконното желание. Той бягаше при нея като при светица, жива и видима мадона в района на университета. Тя стоеше толкова много над ярката грубост на модния свят: не употребяваше нито червило, нито пудра, и никога капчица пот не си позволяваше да ороси нейния фино изваян нос. Човек само можеше да мечтае да я целуне, но това си оставаше мечта; тя го наричаше „господин Рос“ през първите шест месеца на познанството, а след това започна да го нарича „Арнолд“, понеже намираше, че звучи тежко, може би покрай поета Матю Арнолд. И когато някой я познаваше истински, той получаваше в клас най-високите бележки и, както се казваше в малката подвързана в черно и златно книжка, „почиташе и се подчиняваше на гражданската власт, изпълняваше указанията на всички свои възпитатели и учители, духовни пастири и господари“.