Ъптон Синклер
Петрол (35)

I

Бъни трябваше да тръгне на училище. Леля Ема, баба му и Бърти успяха да се наложат с непрекъснатите си натяквания и той нямаше вече да бъде „малък петролен гном“ и да посвещава времето си на науката как се печелят пари; щеше да бъде момче като другите момчета, да се забавлява, да носи спортни фланелки, да вика по футболни мачове и да бъде част от голяма машина. Господин Итън бе подтикнат до крайни самоубийствени усилия и закърпи слабите места в умствения багаж на своя питомец, Бъни се яви на няколко изпита и бе съответно приет за редовен ученик в гимназията на Бийч сити.

Училището заемаше два блока в покрайнините на града и се състоеше от няколко сгради, разположени по трите страни на един площад: претрупани с богата украса сгради, голяма гордост за града и бреме за неговите финанси. Училището беше безплатно и в него учеха синовете и дъщерите на тази част от населението, които не бяха принудени да тръгнат на работа преди осемнадесет или двадесетгодишна възраст. Това означаваше всички средно заможни хора: момчетата и момичетата, които по този начин представляваха икономически слой и от своя страна се деляха на подслоеве по същия принцип. Техните „тайни дружества“ бяха забранени от учителите, но това не им пречеше да процъфтяват, приемането в тях зависеше от богатството и от скъпите вещи, които може да се купят с богатство: добре охранени тела, модно облекло, непринудено държане и леко отношение към живота.

Младите хора бяха събрани на малки стада и се мятаха от стая в стая, където културата им се поднасяше в точно отмерени дози. Това бе огромна фабрика за образование и родителите бяха платили възможното най-добро обзавеждане, но по силата на някакъв процес, който не се поддаваше на обяснение, то постепенно се отнемаше от учителите и се предаваше на учениците. От година на година учениците като че ли все по-малко се интересуваха от уроците и все повече се отдаваха на това, което се наричаше „извънучилищна дейност“ — игрищата за лека атлетика, тенис и баскетбол, големия плувен басейн, дансинга. Момчетата и момичетата създаваха за себе си отделен свят, със свои собствени мерила и свой таен живот. Носеха разни значки, имаха си пароли и условни знаци, значението на които знаеха само посветените; имаха сложни шифри, свързани със закичването с цветя или с цвета на вратовръзката или панделката на шапката, или с ъгъла, под който залепваха пощенската марка на плика.

Това беше стаден живот, почиващ отчасти върху паричния престиж, както животът на възрастните, а отчасти върху успехите по игрищата. Той се състоеше в тичане от една масова проява на друга. Човек подлагаше на изпитание силите на своя отбор срещу силите на някой друг отбор и способността на своята тайфа да крещи по-високо от друга; те се събираха, за да репетират кряскането, докато отборите тренираха за битките, на които предстоеше да се крещи. Всичко това представляваше част от общата подготовка за по-нататъшния и по-реален блясък на колежа и университета, където финансово и физически по-силните студенти щяха да бъдат приети в големите дружества и да изпълняват своите обществени и атлетически задължения със стигнали до съвършенство майсторство и грация.

Бъни, както знаем, отговаряше на всички изисквания, за да преуспее в такова „братство“: имаше англосаксонски черти, притежаваше безброй големи пуловери и отиваше на училище с кола последен модел. Веднага беше приет в дружество с ограничен брой членове и скоро без него не можеше нищо да стане. Всичко извънредно много го интересуваше: никога по-рано не беше си представял, че има толкова млади хора по света, и искаше да ги опознае всички. Той препускаше с тях от едно място на друго, гледаше с отворени очи и слушаше с отворени уши всичко, което излизаше било от учителите, било от учениците. Но винаги имаше нещо, което го отделяше от останалите — нещо сдържано, старомодно и „чудновато“. Това идваше без съмнение от неговите твърде големи познания за петрола: Бърти беше права в своята жестока забележка, че има петролни петна и под ноктите си. Той никога не споделяше мнението на другите галеници на охолството, че „парите растат по дърветата“: той знаеше, че те се печелят с тежък и опасен труд. Освен това Бъни трябваше да се справя с положението в къщи, което разбираше много добре: баща му съвсем не беше сигурен дали училището е най-доброто място за едно момче и затова го наблюдаваше и слушаше през цялото време, за да види какви схващания придобива Бъни. Така момчето винаги сравняваше образованието, което получаваше в училище, с онова на татко, а кое ли бе наистина правилното?

Преди да навлезе в новото си поприще, Бъни има, както казват родителите, „сериозен разговор“ и той бе чудноват и озадачаващ. Най-напред татко щеше да му подари кола, а във връзка с нея трябваше да спазва известни правила. Трябва да даде дума никога да не превишава разрешената скорост, както в града, така и вън от него; това бе несъмнено странен случай; на два вида морал! Но татко говореше откровено: той е вече зрял и може да преценява въпроса за скоростите; нещо повече, той може да се извини с важната си работа, но Бъни трябваше да тръгва за училище рано, а през останалото време ще кара за удоволствие. Може да качва други в колата, но никога не трябва да дава на друг да я кара: татко нямал пари, за да поддържа безплатен гараж за „братството“ в гимназията и за Бъни ще е по-удобно да каже веднъж завинаги, че баща му не разрешава подобно нещо.

Освен това татко поиска Бъни да му обещае, че няма да пуши и пие, докато не навърши двадесет и една година. И тук имаше „два вида морал“ и татко беше искрен в това отношение. Той се научил да пуши, но съжалявал за това; ако Бъни иска да придобие този навик, това е негово право, но татко смята, че трябва да почака, докато стане достатъчно голям да може сам да преценява какво прави и докато напълно порасне. Същото се отнася и до пиенето. Сега татко пие много малко, но е имало време в живота му, когато малко оставало да стане пияница, и затова се страхува от пиенето, а Бъни, понеже ще има възможност да постъпи в колеж — най-малкото с татковите пари, — трябва да обещае, че ще избягва пиянските оргии. Бъни каза добре, то се знае — това е лесно за него. Искаше му се да попита татко нещо повече за неговата история, но не можеше да се реши. Никога не бе виждал татко пиян й това бе интересно за размисъл.

Най-после дойде въпросът за жените и тук очевидно татко не можа да събере сили да бъде искрен. Той каза две неща: първо, за Бъни се знаело, че има баща с много пари, и това го излагало на една от най-големите опасности за младите мъже. Най-различни жени щели да се опитват да го впримчат само за да го накарат да харчи пари по тях или да го изнудват; а тъй като Бъни бил склонен да се доверява на жените, трябвало да бъде предупреден. Татко му разказа ужасни истории за богати младежи и за жените, в чиито ръце попадали, и как това им опропастявало живота и опозорявало семействата им. Освен това не трябвало да се забравят болестите: леките жени много често били заразени и татко разказа някои неща за това, спомена и за лекарите-шарлатани, които плячкосват неопитни уплашени момчета. Ако човек си навлече такава беда, трябвало незабавно да отиде при първокласен лекар.

И това бе всичко, което татко имаше да каже, Бъни го прие с благодарност, но му се искаше да има и още нещо: би желал да зададе на баща си много въпроси, но не се реши, като виждаше явно смутения му вид. Татковото държане и отношение сякаш подсказваха, че в пола има нещо толкова пагубно по начало, щото човек просто нямаше смелост да заговори за него: това бе част от живота, която се изживява на тъмно и никога не се показваше на светло. Бъни реши, че татковата му лекция не се отнасяше много-много за самия него. Той знаеше, че има мръсни момчета, но той не беше от тях и не смяташе никога да бъде.

Всичко това мина много по-лесно, тъй като Бъни твърде скоро жестоко се влюби. В училището имаше такива рояци очарователни женствени създания, че беше просто невъзможно да се отървеш от тях особено когато материалното ти и обществено положение е такова, че толкова много от тях се мъчат да те хванат! Някои млади госпожици бяха много смели в авансите си или прекалено явно се правеха на свенливи и това отблъскваше стеснителното момче. Тази, която успя да му завърти главата, беше много сдържана и мълчалива, така че неговото въображение можеше да я кичи с романтични качества. Тя се казваше Роузи Тейнтър и имаше коса, която се спускаше като опашка до средата на гърба й, беше бухнала на челото, със златни отблясъци. Бе по-стеснителна и от Бъни и говореше съвсем малко, но това не беше и нужно, защото тя притежаваше изключителна способност да се възхищава и имаше дума, с която изразяваше своето възхищение: всичко за нея беше „чудесно“ и ставаше все „по-чудесно“ и „по-чудесно“, изпълнено със задушевни, тайнствени нашепвания: петролните работи бяха особено „чудесни“ и на Роузи никога не омръзваше да й се разказва за тях, а това доставяше удоволствие и на Бъни, който имаше много за разказване! Бащата и майката на Роузи бяха зъболекари, една не особено романтична професия, ето защо на момичето естествено му се виждаше много привлекателно да се носи из вътрешността на страната като Бъни, да командува армии от работници и да заповядва на несметни богатства да бликат от земята.

Бъни я водеше на разходка с колата и когато излезнеха вън от града, където беше по-безопасно, Бъни караше с едната ръка, а другата слагаше на ръката на Роузи и наистина „чудесни“ бяха тръпките, които полазваха и по двамата. Те бяха доволни да пътуват така с часове или да спират някъде и да бродят по хълмовете, да берат цветя или да седнат и да наблюдават залеза. Бъни благоговееше пред нея и когато веднъж или дваж се осмели да целуне любимата си по страната, направи го почти с религиозно страхопочитание. Когато времето не беше благоприятно за ухажване на открито, той я посещаваше у тях. Майка й и баща й имаха слабост да събират стари английски гравюри; те висяха в рамки по всички стени, а имаше и цели купища, които можеха да се разглеждат — чудати сцени от осемнадесетия век с благородни ловци в червени дрехи и с глутници хрътки, или пък червенобузести прислужнички в кръчми, поднасящи големи канчета с бира на пияници с големи лули. Бъни можеше да ги разглежда с часове, тъй като можеше да ги обръща само с една ръка. Има ли нещо, което да не е „чудесно“, когато си толкова млад и в същото време толкова добър? И Бъни хвърчеше от щастие само като си купеше нова сламена шапка и срещнал своята избраница на улицата, чакаше да чуе мнението й.