Ъптон Синклер
Петрол (81)

III

За коледната си ваканция Бъни отиде в Парадайз; там се бе получило първото съобщение от Пол: една най-обикновена картичка, носеща печата на Американския експедиционен корпус, но без местонахождението; не беше илюстрована картичка с „изглед от Иркутск“, „камилска шейна на Волга“ или нещо друго от този род! „Скъпа Рут — гласеше тя, — пиша ти тези редове само да ти съобщя, че съм добре и че всичко е наред. Получих от тебе три писма. Моля те пиши ми по-често. Много сме заети и времето прекарвам интересно. Предай поздравите ми на всички в къщи и на Бъни и господин Рос. Твой Пол.“

Рут беше получила това съкровище преди няколко дни и човек трудно би могъл да каже колко пъти бе прочела и проучила всяко петънце от двете страни. Писмото се стори на Бъни студена и незадоволителна бележка, но той не го каза пред Рут; той попита татко и татко му каза, че по необходимост трябва да има строга цензура върху писмата на войниците и Пол е написал картичката по такъв начин, за да бъде сигурен, че ще я пуснат. Защо трябва да има такава цензура? — попита Бъни и татко му отговори, че това са несигурни времена и армията трябва да се пази от вражеска пропаганда.

Татко беше прочел една статия в някакво списание, в която се обясняваше какво става по света. Германската и австрийската империи се сгромолясали и това било голям триумф за демокрацията. Но сега приятелите на демокрацията имало да се справят с друга голяма задача — да смажат дивия звяр на болшевизма. Те го обричали на глад с блокада на всички фронтове, а навред, където възпитаните и почтени руси установявали по границите правителство, съюзниците ги подпомагали с пари и продоволствие. Генерал Деникин завладял Южна Русия; на запад били образувани много нови държави; на север при Архангелск една антиболшевишка група напредвала под закрилата на англичаните и американците. Що се отнасяло до Сибир, там имало социалистическо правителство, което се държало още от дните на Керенски; но тия социалисти били куп дрънкала и сега били изритани и заменени с истински войник, адмирал Колчак, който някога командувал царския флот. Именно този мъжествен адмирал подкрепяли съюзниците, за да управлява Сибир, и нашите войски били там, за да държат за него железопътната линия. Разбира се, болшевиките и техните привърженици в нашата страна вдигали много шум по този въпрос и разправяли какви ли не лъжи; затова трябвало да има цензура, каза татко.

Бъни прие тези обяснения без въпроси. Беше прекарал седем месеца в лагер-школа и бе възприел становището на военните. Много сериозно го безпокоеше опасността от болшевишка пропаганда и беше, решил, ако някога се натъкне на нея, да побърза да я заклейми.

Толкова наивен беше и толкова малко знаеше за коварството на врага, та дори и през ума не му минаваше, че сам той по това време поглъщаше отровата, и то не другаде, а в една от аудиториите на своя най-християнски и най-консервативен университет!

Това беше жестоко спрямо един преуморен ректор. Най-довереният декан на д-р Каупър бе назначил този млад преподавател по препоръката на висши служители в Младежкото християнско дружество. Младият човек беше участвувал в помощна акция в Солун и беше син на виден методистки пастор; наричаше се Даниел Уебстър Ървинг и как можеше някой да помисли, че човек с такова име ще страда от политическа заблуда?

Този млад преподавател имаше много ловък метод: той не казваше нищо, което можеше след това да му се припише като погрешно политическо схващане, но сееше своите семена на съмнения, като задаваше въпроси и съветваше студентите след това „сами да поразмислят“. Във всеки университетски курс има по един или повече „недоволници“, синове на неправоверни родители; един от класа на Бъни беше отявлен „рационалист“, а друг имаше руско име. Достатъчно беше преподавателят да ги остави да задават въпроси и скоро целият курс се озоваваше в лабиринт, деморализиран от това, което японското правителство в своя контрол на образованието определя като „опасни мисли“.

Президентът Уилсън беше отишъл в Европа, за да въдвори царството на правдата, която беше обещал. Той пътуваше триумфално из Англия и Франция и американските вестници бяха пълни с чудесата, които щял да постигне. Но в часовете на господин Ървинг Бъни чу да се подчертава, че президентът пропуснал да спомене най-важната от своите „четиринадесет точки“, а именно искането за „свобода на моретата“. Дали това не беше цената на британската подкрепа на неговата програма? А после с още по-голямо изумление Бъни научи, че тайните договори, които съюзниците подписали помежду си при започването на войната, сега били сложени на кръглата маса на мира и станали основа за ожесточени спорове. Бъни не беше забравил тези договори, за които татко бе уверявал Пол, че щели да излязат болшевишки измислици. Но сега съюзниците признаваха автентичността им и, нещо повече, възнамеряваха да ги наложат, независимо от обещанията за справедлив мир, които президентът Уилсън беше дал на германците.

Бъни съобщи тези чудни новини на баща си. Очевидно Пол е бил прав и проклетите болшевики бяха казвали истината! Какво мислеше за тях татко? Татко не знаеше какво да мисли; беше много разтревожен и можа само да каже, че не можем да съдим за това и трябва да почакаме. Но работата беше там, че колкото повече се чакаше, толкова повече се влошаваше положението; толкова по-ясно ставаше, че президентът беше направил тъкмо това, което татко мислеше, че никога няма да направи: беше се оставил да бъде измамен. Като вода, просмукваща се под някоя дига, подмолно течение от скептицизъм подкопаваше вярата на първокурсниците в „Съдърн пасифик юнивърсити“, които изучаваха нова история.

Господин Ървинг нямаше задачата да разисква мирната конференция; задачата му беше да има грижата неговите възпитаници да научат имената на битките и на командуващите генерали във френско-пруската война. Но една тема така лесно водеше до друга и много трудно бе да се накарат „недоволниците“ да мълчат! Същото нещо ставаше и в другите аудитории и в други краища на Съединените щати, където хората се спречкваха и по този начин се излагаха на „опасни мисли“. Не се мина дълго и забранените идеи се чуха и в Конгреса, а след това не можеха да бъдат премълчавани и от вестниците. Беше като буря, развихрила се над цялата страна. Един милион идеалисти като Бъни изведнъж разбраха жестокия факт, че любимата им кукла е напълнена със стърготини.