Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Oil, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
ckitnik (2014)

Издание:

Ъптон Синклер. Петрол

Художник: Иван Кьосев

Редактор: Сидер Флорин

Худож. редактор: Пеню Чалъков

Техн. редактор: Катя Куюмджиева

Обложка, корица и илюстрации: Иван Кьосев

Оформяне: Иван Иванов

Коректор: Мариана Бисерова

 

Формат 84/108/32.

Издателски коли 33,25. Печатни коли 43,75.

Тираж 25 145. Тем. №39.

Дадена за набор на 27.V.1969 г.

Излязла от печат на 30.III.1970 г.

Набора и печата извърши печатница „Профиздат“ — София

Подвързията е направена в книговезницата при печатницата на БАН

Издателство „Профиздат“, Пор. 1314.

Цена 2,82 лева.

История

  1. — Добавяне

IV

Пол и Бъни разговаряха цялата тази петъчна вечер и по-голямата част от съботата и неделята и Пол му обясняваше за руската революция. И както Пол му каза, най-лесно Бъни можел да разбере всичко, ако въобще може да има нещо, което да не му е ясно, като си припомни стачката на петролните работници.

— Попитай се как ли щеше да бъде в Парадайз и тогава ще знаеш всичко за Русия и Сибир… да, и за Вашингтон, Ню Йорк и Ейнджъл сити. Федерацията на петролните собственици, която се бореше срещу нашата стачка, те са точно от този род хора, като онези, които изпратиха нашата армия в Сибир, в много случаи те са същите личности. Вчера четох, във вестника, че някаква петролна компания от Ейнджъл сити получила концесии в Сахалин. Спомням си името Върнън Роско. Той сигурно е някой, от петролните магнати, нали?

Пол каза това сериозно и Бъни и Рут се усмихнаха. Пол отсъствува толкова дълго, че бе съвсем неосведомен за петролната игра!

Пол продължи:

— Петролните магнати са същите, същите са и стачниците. Спомняш ли си онова руско еврейче, Мандел, общ работник, което участвуваше в нашата стачка? Той свиреше на балалайка и ни пееше песни за Русия. Ние не му давахме да държи речи, защото бил „червен“. Срещнах го като по чудо в Манила, на отиване. Работил на един кораб на път за Русия, но открили, че бил болшевик, и му взели всичко, каквото имал, дори и балалайката. Дадох му пет долара и шест месеца по-късно той изникна в Иркутск, в една от бараките на Християнското дружество. Там на една полица имаше балалайка и той възкликна: „Я, това е мойта балалайка! Как е дошла тук?“ Казаха му, че я донесъл един войник, поне умеел да свири. Казаха му, че може да я вземе, ако може да я ползува, и той засвири и ни изпя „Ей, ухнем“ и „Интернационала“, само че никой не знаеше, че е „Интернационалът“. След няколко дни се получи заповед да бъде арестуван, но аз му помогнах да избяга. Месеци след това се натъкнахме на него в полето, недалеч от Омск: бил станал съветски комисар и хората на Колчак го хванали и заровили жив, до носа, само колкото да може да диша. Когато го намерихме, мравките почти му бяха изяли очите, но у него все още имаше искрица живот — челото му се мръщеше.

Пол разказа това на Бъни, когато бяха останали сами, и по-младият се смръзна на мястото си, онемял от ужас.

— Да — продължи Пол, — ей такива неща трябваше да гледаме… и да знаем, че виновни за това сме ние. Мога да ти разкажа и по-страшни истории… Трябваше да помагам при заравянето на стотина трупа на хора, убити не в битка, а просто разстреляни най-безсърдечно, мъже, жени, деца, а дори и бебета. Видях един „бял“ офицер да разстрелва жени в главата, една след друга, при това с наши куршуми, докарани там от наши железничари… искам да кажа железничари, платени от банкерите. Мнозина от нашите момчета направо полудяха от всичко това. От двете хиляди, които слязоха от нашия транспортен кораб, съмнявам се дали и десет процента са напълно нормални! Казах това на нашия лекар и той призна, че е така.