Ъптон Синклер
Петрол (59)

I

Юнис Хойт беше дъщеря на „Томи“ Хойт, от фирмата „Хойт и Брейнърд“, чиито реклами за ценни книжа можеха да се срещнат по финансовите страници на вестниците в Бийч сити. Човек виждаше Томи по конните състезания и боксовите срещи и обикновено забелязваше, че е с нова дама, силно гримирана; понякога дамата носеше воал и тогава се знаеше, че „работата е сериозна“, и затова Томи тактично трябва да бъде отбегнат. Госпожа Томи Хойт можеше по-скоро да се види по снимките във вестниците сред „дамите от висшето общество“; тя проявяваше интерес към изкуството и в къщи около нея винаги имаше някой одухотворен млад мъж. Прислужничките разбираха положението, схващаше го и Юнис.

Тя беше чернокоса и стройна, едно живо и припряно девойче с извънредно горещ темперамент. По два предмета беше в един клас с Бъни и когато откри, че той е сериозен младеж, започна да му подхвърля остри и дръзки забележки, за които никога не беше сигурен дали са казани сериозно или на шега, а не смееше да я пита, защото след това щеше да го дразни още повече. Около нея винаги се въртяха пет-шест младежи, затова му беше лесно да я отбягва.

Но един съботен следобед Бъни спечели за тяхното училище надбягването на двеста и двадесет ярда, това го направи нещо като герой и момчетата и момичетата се трупаха около него, поздравяваха го и го тупаха по рамото. После, като взе душ и се облече, Бъни отиде да потърси колата си и завари Юнис точно да се качва в своята спортна кола; тя му извика:

— Ела да те откарам!

— И моята кола е тук! — отговори той.

— Какво от това, невъзможен грубиянино! Веднага да се качиш тука, господинчо!

Тогава, разбира се, малко стреснат, той се качи и тя го попита:

— Да не се страхуваш някой да не открадне твоята таратайка?

И той не можа да защити последния нов и скъп подарък от татко.

— Бъни — каза тя, — майка ми и баща ми се разправят в къщи и там е ужасно!

— Е, и какво искаш да правиш? — попита Бъни съчувствено.

— Хайде да отидем да вечеряме някъде, далеч от всичко. Ела с мене и ще бъдеш мой гост.

Така те пътуваха около час по виещо се шосе и стигнаха върха на една височина, където имаше малко кафене с тераса, гледаща към залив и каменист бряг, и гледката беше толкова хубава, че ако се намираше в Италия, това място щеше да бъде прочуто. Там вечеряха, поговориха за училище, след което Юнис му разправи за живота си в къщи и как някой писал на майка й и й съобщил, че мъжът й изхарчил много пари по някаква жена, и госпожа Хойт побесняла: защо мъжете трябва да правят неща, които ги карат да харчат пари?

Слънцето залезе зад океана, по брега се запалиха светлинни, а иззад планините изплува грамадна пълна луна и Юнис каза:

— Бъни, харесваш ли ме поне малко?

Той отговори, че, разбира се, я харесва и тя продължи:

— Но ти никога не го показваш.

— Никога не зная как да се държа с тебе, защото винаги ми се подиграваш.

— Зная, Бъни, че съм ужасна, но истината е, че го правя само за да поддържам куража си. Страх ме е от тебе, защото си много сериозен, а аз съм само глупава бъбрица и трябва да се показвам.

След тези думи Бъни започна да се чувствува по-добре в нейната компания.

Те отново се качиха в колата. Пътят минаваше сред лабиринт от пясъчни дюни високо над океана.

— О, това е чудесно! — каза Юнис и като стигнаха до място, където почвата беше по-твърда, тя свърна встрани и паркира колата.

— Хайде да отидем да погледаме океана, отзад в колата има одеяло.

Бъни взе одеялото, двамата тръгнаха през дюните и седнаха на върха на една от тях, за да послушат вълните, които се разбиваха долу; Юнис запали цигара и упрекна Бъни, че бил ужасно пуританче, което не искало да й прави компания. След малко край тях мина човек и ги изгледа на минаване и Юнис попита:

— Имаш ли пистолет?

И когато й отговори, че няма, тя забеляза:

— В днешно време, когато ходиш на любовни срещи, трябва да носиш пистолет.

Бъни не беше си дал сметка, че това беше именно любовна среща, но нали разбирате, че нямаше да е учтиво, ако го кажеше.

Тя му разправи за бандити, които се занимавали с обиране на двойки, спрели край пътя, а някои били ужасно груби към момичетата, и какво би направил той, ако се случеше такова нещо. Бъни каза, че не знае, но, разбира се, би направил всичко, каквото може, за да защити жената.

— Но аз не искам да те убият. Ние вече си имаме един скандал в семейството. — И предложи: — Хайде да се загубим!

Той вдигна одеялото и двамата заскитаха по дюните — далеч от пътя и от всичко друго; и в една дупка, тихо гнездо, където пясъкът беше мек и чист, тя му каза да постеле пак одеялото и те седнаха, скрити от всичко, освен от кръглата жълта луна, която гледаше надолу към милиони и милиони такива сцени и никога не издаваше поверена й тайна.

Седяха близо един до друг и Юнис сложи ръка на рамото му и пошепна:

— Обичаш ли ме поне мъничко, Бъни?

Той я увери, че я обича, но тя каза, че сигурно я мисли ужасно нахална, а когато той й каза, че не мисли така, тя го попита:

— Защо тогава не ме целунеш?

Той започна да я целува, но тя не беше доволна — не я целувал от сърце, каза тя, и изведнъж пошепна:

— Бъни, не вярвам да си обичал някога друго момиче!

Той призна, че не е.

— Винаги съм те мислила за чудновато момче. Какво става с тебе?

Бъни каза, че сам не знае: той цял трепереше, защото никога преди не му се беше случвало такова нещо и в него се надигаха едновременно няколко различни чувства, а кое трябваше да следва?

— Нека да те науча, Бъни — пошепна момичето и тъй като той не отговори веднага, сля устните си с неговите в дълга целувка, която го замая. Той едва можа да проговори, че нещо може да се случи и тя да пострада, но тя му каза да не се тревожи за това, че разбира от тези работи и е взела необходимите предпазни мерки.