Ъптон Синклер
Петрол (94)

V

Всичко това беше толкова различно от онова, което му е било преподавано, че за Бъни беше трудно да подреди мислите си. Той излизаше и размишляваше, а после отново се връщаше с куп нови въпроси.

— Пол, значи ти мислиш, че болшевиките съвсем не са лоши хора?

А Пол отговаряше:

— Просто прилагай правилото: спомняй си за Парадайз! Те са работници, като всички други стачкуващи работници. Много от тях са ходили в Америка и са получили тук квалификация. Срещал съм се с тях и съм разговарял надълго с най-различни хора, които са обиколили нашата страна. Те са хора с напредничави идеи и се мъчат да измъкнат руския народ от невежеството и суеверието. Те вярват в силата на образованието — никога не съм виждал хора с такова желание да учат: навсякъде, каквото и да правеха, те винаги просвещаваха, изнасяха беседи, печатаха различни неща; ами че аз съм виждал вестници, напечатани на стари изрезки от обикновена амбалажна хартия или на амбалаж, изхвърлен от нашата армия. Научих руски доста добре — това бяха същите неща, които печатаха стачниците в Парадайз, само че, разбира се, тези хора са отишли много по-далеч в своята борба против господарите и виждат нещата много по-ясно от нас.

Бъни гледаше малко изплашен:

— Пол, значи ти си съгласен с болшевиките?

Пол се засмя, но смехът му беше мрачен:

— Иди във Фриско и поговори с хората от този транспорт! Те всички до един са болшевики, и то не само редниците, ами и офицерите. Мисля, че затова ни и върнаха. Имаше бунт в Архангелск, нали знаеш… или може би не го знаеш.

— Чух нещо…

— Нека ти кажа, Бъни: аз бях там и зная. Болшевиките са единствените хора в онази страна, които имат вяра и солидарност, и те ще я вкарат в ред… Помни ми думите, японците ще си отидат, както си отидохме и ние. Не могат да бъдат победени хора, които умират за своята кауза — до последния мъж и до последната жена.

Тогава Бъни го попита плахо:

— Вярно ли е това, което се разправя за „национализиране“ на жените?

— О, божичко! — възкликна Пол. — На такива глупости ли си вярвал?

— Е, отде да знаем какво да вярваме?

Пол се засмя:

— Сещам се, че съм срещал жени, които са били „национализирани“ от болшевиките — като учителки. Те учеха войниците от техните войски да четат и пишат и караха всеки от тях да се закълне, че ще обучи други десет на това, което е научил сам той. Видях двадесетина такива жени в товарен вагон по Транссибирската линия, без едно-единствено одеяло и само дървени пънове за възглавница, дори без кофа, която да им служи за клозет. Сред тях имаше няколко случая на азиатска холера и бяха пътували така десетина-дванадесет дни — военнопленнички, разбираш ли, които караха в Иркутск, където щели да бъдат разстреляни без никакъв съд. От друга страна, Бъни, самата истина е, че аз прекарах в Сибир осемнадесет месеца и не видях нито едно зверство, извършено от болшевик, нито пък съм срещнал войник в нашата армия, който да е видял подобно нещо. Не казвам, че не е имало такива; казвам само; че съм срещал хора, обиколили цяла Русия, и наши хора; и тамошни, и единственото изстъпление, което те споменаваха, било основното — болшевиките да учат работниците, че имали право да управляват света. Това е самата истина за руската революция от Владивосток до Одеса и Архангелск — там, където „червените“ извършваха някакво убийство или екзекуция, „белите“ ги вършеха десет и дори сто пъти повече, но ти никога не ще чуеш за безчинствата на „белите“, защото вестниците не пишат за тях — те са твърде много заети да пишат как Ленин убил Троцки, а Троцки хвърлил Ленин в затвора.