Ъптон Синклер
Петрол (119)

VIII

После се оттеглиха в по-голямата катедрала, където светлините бяха затъмнени, а на мястото на олтара много уместно се появи голям бял екран. В противоположния край на стаята имаше прожекционен апарат и гостите се разположиха в удобни кресла, готови да платят за приема, като изгледат първите две части от новия филм на Анабел, и да дадат професионалната си преценка за „сглобяването“. „Повикът на страстта“, както може би си спомняте, беше сърцераздирателната история за млада светска дама, чийто красив съпруг е отклонен от правия път от една разведена жена и която, за да го накара да ревнува, започва флирт с контрабандист на спиртни напитки; той я отвлича на техния кораб и тя става жертва на обикновеното дърпане, влачене и късане на женски дрехи.

— Господи! — пошепна Ви Трейси на Бъни. — Анабел играе тези светски момиченца откак се помни и никога досега не е имала сценарий, който да надхвърля умственото равнище на дванадесетгодишно дете! Ще си помислите, че е шега, но аз със сигурност зная, че Пери Дъчейн събира група ученици, разказва им сценария и ако има нещо, което не им харесва, маха го.

А след това каза на Анабел:

— Филмът е на нужната висота, скъпа; ще се продаде.

После пак се обърна към Бъни:

— Това е хубавото на Анабел: като й кажеш това, тя е доволна и не пита дали филмът е произведение на изкуството. Но други питат и аз съм си създала смъртни врагове, защото не ги лъжа. Аз казвам: „Остави изкуството настрана, миличка; ние всички знаем, че нашите филми са боклук“.

Започнаха разисквания по различни технически въпроси и Бъни има възможност да научи триковете на „сглобяването“. Научи освен това каква е била брутната печалба от редица филми на Анабел и поверителните данни за други успехи. Томи Пейли си позволил напоследък лукса да направи художествен и хубав филм, който вестниците нарекли класически; той и неколцина приятели хлътнали с повече от сто хиляди долара и той хвърлил вината за това върху образователната система и заявил:

— Нека сега германците се занимават с изкуство!

През цялото това време една мълчалива призрачна фигура се движеше из катедралата, облечена с бяло дочено сако и панталони и лилави терлици: китаецът, който носеше поднос с малки чашки, пълни с розова, жълта, червена и зелена течности. Той минаваше от гост на гост, подавайки подноса, и те оставяха празните чаши и вземаха пълни и цялата вечер призрачната фигура не издаде нито звук, нито някой го заговори. Преди триста години един английски поет, отдавна вече забравен от света на киното, беше попитал защо човек трябва да си поставя враг в устата, за да му отнема ума; но тук, в „Манастира“, изглежда, се страхуваха някой да не забрави да постави врага в устата си и затова този китайски призрак им спестяваше нуждата от припомняне.

Малцина не пиеха: едната от тях беше Анабел, втората бе Ви Трейси. На китаеца очевидно бе наредено да не приближава Върнън Роско и ако Върнън се опиташе да приближи призрака, чуваше се остро предупреждение:

— Върн!

Но другите пиеха и езиците се развързваха и сърцата се откриваха с приближаването на нощта. Дори Фред Орпан се съживи и развърза езика си. Върнън Роско имаше начин да „подмята“ всички, но сега това му бе върнато, тъй като някогашният фермер от Тексас се поизправи на стола си, раздвижи дългото си като на кон лице и попита с тънък фалцет като на чревовещател:

— Знае ли някой тук как този стар мошеник е започнал кариерата си?

Очевидно никой не знаеше и Орпан зададе втори въпрос:

— Виждал ли го е някой да плува? Обзалагам се, че не е! Когато е навън, казва, че водата е много студена, а когато е вътре, казва, че е мръсна или нещо подобно. Причината обаче е, че му липсва един пръст на крака и не иска това да бъде открито. Когато започна работа на първия си петролен сондаж, той остана без пари и почти беше изгубен; тогава отиде и си извади осигуровка за злополука, а после отиде на лов за зайци и откъсна с един изстрел палеца на крака си. Така получи пари, за да довърши започнатия сондаж! Вярно ли е това, стари разбойнико, или не е?

Всички се разсмяха и се развикаха за отговор, а Върнън се смееше заедно с всички. Той не се сърдеше за тази история, но човек не можеше да го накара да си признае. Вместо това той отмъсти на нападателя си:

— Трябва сега да чуете историята и на този стар изнудвач, как е забогатял, като е вземал под наем земи от индианците. Тази история се разправя за десетина петролни дейци, но Фред наистина го е правил, аз го зная, защото бях там. Беше старият вожд Кожен врат от племето Шони и Фред му предложи една осма дивидент, но старият индианец присви очи и каза: „Не, не иска една осма, трябва една шестнадесета!“ Фред каза, че не може да му даде една шестнадесета, и му се примоли да вземе поне една дванадесета, но той упорствуваше: „Една шестнадесета или не дава никакъв договор!“ И така подписаха за една шестнадесета и само да видите сега какво става! Така ли е, стари мошенико, или не е?

Фред Орпан каза:

— Би могъл да допълниш историята, като разправиш какво прави старият вожд с дивидентите. Той си купи автомобили в различен цвят за всеки ден от седмицата и си нареди програма да се напива по три пъти на ден.

— О, заведете ме при него! — изрида Харви Манинг. — Тук ми дават да се напивам само веднъж на вечер и никак през деня!