Ъптон Синклер
Петрол (5)

IV

Те стигнаха до малка къщичка край пътя, с навес, под който се вкарваше колата, и кръгъл тумбест предмет, половината стъклен, половината боядисан в червено, което означаваше, че тук се продава бензин. „Помпане безплатно“ — пишеше на един надпис, татко спря и каза на човека да свали веригите. Човекът донесе крик и вдигна колата, а момчето, което винаги, щом спреше колата, скачаше долу, отвори багажника и извади малката торба за веригите. Извади и масльонката и я отви. „Смазката е по-евтина от стоманата“ — казваше татко. Той имаше много такива максими, цяла съвременна книга с поговорки, които момчето учеше наизуст. Не че татко държеше да мине с по-малко пари, нито защото продаваше смазка, а не стомана; работата беше в основния принцип нещата да се правят както трябва и да се оказва уважение на всяка хубава машина.

Татко слезе от колата да се поразтъпче. Той бе едър мъж, изпълващ всеки инч от богато ушитото си палто. Бузите му бяха розови и винаги гладко обръснати, но при по-внимателно вглеждане се забелязваха торбички под очите и мрежа от бръчки. Косата му бе посивяла: бе имал много грижи и вече остаряваше. Чертите му бяха едри и цялото лице кръгло, но имаше силно подчертана долна челюст и умееше да я стиска със застрашителна непоколебимост. В повечето случаи обаче изражението му бе благо, по-скоро овче, и мислите му течаха бавно и се задържаха дълго. В случаи като сегашния той проявяваше общителност — обичаше да говори с простите хорица, които срещаше по пътя, хора като самия него, които не забелязваха крайно недодялания му английски език; хора, които не се мъчеха да измъкнат от него пари — поне не толкова, че да има значение.

Беше му приятно да разказва на човека от бензиностанцията за времето горе на прохода; да, мъглата била гъста… задържала ги доста… опасно място, ако се занесе колата. Много коли закъсвали горе, каза мъжът, там почвата била мазна и гладка като стъкло. Пътят трябвало да се прокопае по-добре. Голяма работа — каза татко, — да се отреже склонът на планината. Мъжът каза, че сега мъглата вече се вдигала — имало много „тежки мъгли“ през май, но обикновено по обед се вдигали. Мъжът попита дали татко има нужда от бензин, но татко каза, че нямал нужда, понеже си налели преди да поемат по нагорнището. Истината бе, че татко беше придирчив, той не обичаше да употребява друг бензин, освен свое собствено производство; обаче не искаше да го каже на мъжа, защото това би могло да го засегне.

Той даде на мъжа сребърен долар за услугата и мъжът взе да вади рестото, но татко никога не вземаше ресто. Мъжът бе съвсем смаян от това и вдигна пръст като своеобразен поздрав и явно беше разбрал, че има работа с някакъв „голям човек“. Татко бе свикнал с такива сцени, разбира се, но това неизменно сгряваше с малко топлинка сърцето му; той винаги ходеше с шепа сребърни долари и половиндоларови монети, които дрънкаха в джоба му, така че всеки, с когото имаше някаква работа, да може да сподели тази духовна топлота. „Клетите — казваше той, — те не получават достатъчно.“ Знаеше го, защото сам е бил един от тях, и никога не пропускаше случая да обясни това на момчето. За него това бе действителност, а за момчето романтика.

Зад бензиностанцията имаше стаичка с благопристоен надпис „Мъже“. Татко наричаше това „станция за облекчаване“ и това бе шега, на която те се кикотеха. Но това беше строго семейна шега, както бе обяснил татко; не трябвало да се казва пред чужди хора, тъй като тя би ги шокирала. Другите хора били „смахнати“, но именно защо са смахнати, оставаше още необяснимо.

Те заеха местата си в колата и бяха готови да потеглят, когато видяха подир тях да пристига не друг, а полицаят по движението! Да, татко беше прав, този човек ги беше следил и като че ли се намръщи, като ги видя. Но те нямаха работа с него и потеглиха нататък; без съмнение той щеше да използува бензиностанцията като място за прикриване и да следи за нарушители на скоростта, каза татко. Така и стана. Бяха изминали една-две мили с отегчителната скорост от тридесет мили в час, когато отзад се чу тромба и една кола профуча край тях. Те я пуснаха да върви, а след половин минута татко, поглеждайки в огледалцето, забеляза:

— Полицаят идва!

Момчето се обърна и видя мотоциклетът да ги задминава с ревящ мотор. Момчето заподскача на мястото си:

— Това е надбягване! Това е надбягване! О, татко, хайде да караме след тях!

Татко не бе толкова стар, че да не му бе останала никаква способност да се увлича; освен това удобно бе да имаш противника пред себе си, където можеш да го наблюдаваш, а той не може да наблюдава тебе. Колата на татко полетя напред и цифрите отново запълзяха през червената чертичка на спидометъра — тридесет и пет, четиридесет и пет, петдесет, петдесет и пет. Момчето стоеше полуизправено на седалката с блеснали очи и стиснати ръце.

Бетонната лента се свърши; започна черен път, широк и равен, който лениво извиваше през местност със заоблени хълмове, засети с жито. Пътят бе добре утъпкан, но имаше малки дупки и колата подскачаше от една в друга; тя беше снабдена с ресори, буфери и амортизатори, всички приспособления, изобретени за по-удобно пътуване. Отпред се издигаха облаци прах, които вятърът грабваше и носеше над хълмовете: човек би помислил, че там марширува цяла армия. От време на време се мяркаха препускащата кола и мотоциклетът близко зад нея.

— Той се мъчи да избяга! О, татко, дай газ!

Това бе приключение, каквото не се случваше при всяко пътуване!

— Глупак с глупак! — бе забележката на татко: човек, готов да рискува живота си само за да не плати някаква малка глоба. Не можеш избяга от полицай по движението, поне по път като този. И наистина облаците прах се разсеяха и на едно право парче от пътя те вече бяха спрели: колата вдясно на шосето, а до нея полицаят с малкия си бележник и молив в ръка нещо пишеше. Татко намали скоростта до невинните тридесет мили и ги отмина. Момчето би искало да спре и да послуша неизбежния при такива случаи спор; но знаеше, че разписанието им е по-важно, а сега тъкмо им се представяше случай „да се измъкнат“. Още след първия завой те дадоха газ; следващия половин час момчето се обръщаше всяка половин минута, но те не видяха вече друг полицай по движението. Сега отново бяха господари на положението.