Ъптон Синклер
Петрол (125)

II

Видя се и с Хари Сигър и чу за неговите тревоги. Неговото търговско училище изкарало един випуск младежи и девойки, добре обучени да пишат на машина „Всички хора са създадени свободни и равни“ и „Свобода или смърт“. Сега тези млади хора обикаляли канторите на Ейнджъл сити и трябвало да се убедят, че никой не търси служащи, за да им пишат подобни неща. Направо казано, на тези млади хора се обяснявало, че търговското училище на Сигър било болшевишка институция и бизнесмените в града били предупредени да не вземат на работа неговите възпитаници. Такъв бойкот беше противозаконен в Ейнджъл сити и ако се опиташе да го приложи някой от работническото движение, той би бил незабавно изпратен в затвора. Но представете си Хари Сигър да поиска от прокурора да заведе дело срещу ръководителите на Асоциацията на търговците и производителите, чиято парична помощ за изборната кампания е довела на власт същия този прокурор.

Когато Бъни отиде в Парадайз, завари там куп други неприятности. Тъй като се подготвяше нова борба за повишаване на надниците, работодателите прочистваха „смутителите“, което всъщност значеше активните хора на профсъюза. Сега, за първи път, „Рос Консолидейтед“ следваше политиката на останалите петролни компании. Бен Райли, един от хората, които се срещаха в Раскъм, бил предупреден, че вече не бил нужен. Надзирателят му казал, че имало твърде много хора, но това било чиста лъжа, защото след това той взел пет-шест нови работници. Не, Бен бе социалист и беше говорил на събрания в Парадайз и разпространявал социалистически вестници, които разкриваха ужасните загуби в петролната индустрия и съперничеството за петрол в света, което щяло да предизвика следващата световна война.

Рут разказа на Бъни всичко това с голяма загриженост и тревога в кротките очи.

— Срамота е, Бъни, защото Бен няма къде да отиде. А тук той има дом, жена и две момиченца.

Бъни също се разтревожи: татко бе обещал да не се случват подобни неща!

— Не можеш ли да направиш нещо? — умоляващо попита Рут.

— Добре, но Бен работи на помпите и това е въпрос на производствения отдел, а татко се занимава само с разработката. Той не би искал да се меси в работата на началника на производствения отдел.

— Помоли го тогава да го вземе на работа в своя отдел.

— Ще го помоля, Рут, но зная какво ще ми каже. Ако той взима на работа хора, от които другите отдели искат да се отърват, това ще прави лошо впечатление. Ти знаеш колко много държи той за добрите отношения вътре в предприятието.

— Добре, Бъни, но тогава какво ще прави Бен и какво ще кажат останалите му другари? — настоя Рут с изненадващата упоритост, проявявана понякога от меките хора.

Рут не разбираше от абстрактни въпроси и нямаше свои теории за „класовата борба“, но когато се стигнеше до обикновени човешки въпроси, до някоя неправда, тогава я обхващаше твърда решимост, като тази на Пол. Хората, които идваха у тях, и разискваха, и спореха, бяха всички нейни приятели и ако към тях се отнасяха несправедливо, нещо трябваше да се направи!

И така Бъни пак се озова в старото си мъчително положение — да наблюдава борба, която беше безсилен да спре или дори да смекчи! Бен Райли успя да си намери работа в един чифлик. Там работеше по дванадесет часа на ден и въпреки това идваше вечерно време на петролното поле да разпространява своята социалистическа литература, но, разбира се, с изострено чувство на огорчение, което се споделяше от приятелите му.

Том Акстън се беше завърнал на петролното поле на своята организаторска работа и той, Пол и Бъни водеха безкрайни спорове. Тук, в съюза на петролните работници, както и в профсъюзното училище, стоеше въпросът: какво да се прави с „червените“? Не можеше да се събере една по-голяма група работници и веднага да не се раздели на социалисти, комунисти и Индустриални работници на света. Пол подкрепяше становището на Акстън, че най-важното за работниците от петролната индустрия е запазването на единството: всички работници трябва да съсредоточат усилията си в тази насока и да избягват всеки повод за разединение. На това социалистите и комунистите отговаряха — добре, ще помагат; но при разгарянето на борбата „босовете“ се обръщаха към полицията и съдилищата, а петролните работници, като всички останали работници, установяваха, че не могат да стоят настрана от политиката и че ще трябва да превземат капиталистическата държава. Дотука социалисти и комунисти бяха единодушни, но после се поставяше въпросът как ще стане завземането на властта и изведнъж между двете групи ставаше разцепление, както в семейството Мензис.

„Уобли“, както се наричаха Индустриалните работници на света, бяха отделна група — хора, отвратени от корупцията и липсата на ясен поглед в профсъюзите от старата школа и бяха образували съперническа организация „Единен голям съюз“, който един ден щял да обедини всички работници. Истинските работнически водачи ги ненавиждаха, а вестниците ги представяха като престъпници и главорези. Когато се запозна с едного от тях, Бъни установи, че това е младеж, прегърнал идеал в духа на ранните християнски мъченици. Тези „уобли“ бяха преследвани като диви зверове въз основа на „закона за престъпен синдикализъм“ на щата Калифорния: всеки от тях, дошъл в работнически център или индустриално предприятие, можеше да бъде арестуван от полицай или заводски пазач, а само притежание на червена карта означаваше четиринадесет години в щатски затвор. Въпреки всичко имаше ги и тук, в Парадайз. Пет-шест от тях имаха своя „джунгла“ — сиреч лагер в хълмовете, където примамваха работници на своите събрания и човек можеше да види блясъка на лагерен огън и да чуе слабото ехо на песните, които те пееха по своята „малка червена песнопойка“. За Бъни това беше романтично и тайнствено, докато за татко, господин Роско и управителите на „Рос Консолидейтед“ то беше все едно, че „джунглата“ се намира в провинцията Бенгалия, а носените от нощния вятър звуци бяха рев на човекоядни тигри!