Ъптон Синклер
Петрол (101)

I

Пролетта пак дойде и Бъни завършваше втората си година в „Съдърн пасифик“. Но външният блясък бе избледнял: сега вече не приемаше този голям институт на тази стойност, която той си приписваше сам. Знаеше, че предметите са скучни и че там ти предават маса незначителни факти и се страхуват от нови, оригинални мисли. Единственото нещо, което беше научил, беше указание за някои ценни книги; искаше да ги прочете, но това можеше да стане по-добре в къщи. Дори се колебаеше дали да продължи следващата година.

Работите в Парадайз вървяха по-непринудено, като че ли Пол се беше върнал на работа като главен дърводелец на компанията: беше възстановил част от силите си и печелеше добри пари — строителните работници не достигаха, защото страната наваксваше изостаналото строителство по времето на войната. Рут отново беше щастлива; най-малко трима петролни работници бяха влюбени в нея, но тя не мислеше за никого, освен за чудесния си брат. Пол продължаваше да учи, но вече не от учебници по биология — сега всичките му пари отиваха за списания, брошури и книги, които се занимаваха с работническите борби. В компанията работеха много бивши войници, някои от които бяха започнали да мислят за войната като Пол; два пъти седмично те се събираха на редовни занятия, прочитаха на глас глава от някоя книга и след това я обсъждаха.

Така къщата на чифлика Раскъм се беше превърнала в това, което вестниците на Ейнджъл сити обикновено наричаха „болшевишко гнездо“. Колкото и да се различаваха тези работници по въпроса за тактиката, те бяха единни в схващането си, че между труда и капитала може да съществува само борба. И не се колебаеха да го заявяват: подхващаха спор, докато бяха на работа, или когато купчинка работници обядваше, а ехото от техните пререкания се чуваше навред. „Свободомислещи“ имаше и на периметъра, литературата им се мяркаше в работническите бараки. Татко сигурно знаеше за това, но не правеше нищо: неговите работници винаги са били свободни да говорят каквото си искат и той рискуваше да го търпи. Пък и какво ли би могъл да направи, когато всички знаеха, че откривателят и наследникът на петролното поле беше един от „най-червените“ от всички!

Още от войната съюзът на петролните работници беше признат и утвърден, както беше постановило правителството. Но сега ръката на Чичо Сам беше започнала да отслабва: президентът идеалист във Вашингтон беше полуинвалид и противниците на профсъюзите в Ейнджъл сити се готвеха да върнат доброто старо време. Поне така се говореше между служителите на съюза: как щяха да посрещнат този ход на работодателите? Трудовият договор изтичаше към края на годината и това беше въпрос, който се обсъждаше най-широко от петролните работници, както сред „червените“ в дома на Пол, така и сред общата маса. Изгледите за нова стачка помрачаваха като черна сянка настроението на Бъни.

Татко не се отказваше от желанието да заинтересува сина си в петролната компания и нейната растяща дейност. А Бъни разбираше това желание на баща си, проучваше месечните доклади за производството, таблиците за костуемата стойност и цените, отиваше на новите сондажи, които още се работеха, и вземаше участие в дълги съвещания с майсторите. Само до преди няколко години един петролен сондаж представляваше за него най-интересното нещо в света; сега обаче жестоката съдба беше направила всеки нов сондаж да му изглежда като всички останали! Сондаж №142 дал шестстотин хиляди долара, докато №143 дал само четиристотин и петдесет хиляди. Но каква разлика правеше това, щом със сто и петдесетте хиляди в повече нямаше да се направи друго, освен да се започне нов сондаж?

Отговорът, който татко имаше готов в гънките на ума си, беше: „Светът има нужда от петрол“. А пък като погледнеше човек света, виждаше огромни тълпи хора да отиват на други места, където не се чувствуваха по-добре, отколкото в къщи! Но татко щеше да се огорчи, ако му се кажеше такова нещо, щеше да е извън кръга на своето мислене. Сега той приличаше на Бъни на някой стар гальотаджийски Жон: трамбуваше и трамбуваше по цял ден, а нощем продължаваше да трамбува насън. Но ако човек го разпрегнеше от гальотата, щеше да умре, защото животът му щеше да се лиши от всякакъв смисъл.

И така Бъни се учеше все повече и повече да пази предателските си съмнения за себе си — тези теории за „класовата борба“, които беше научил от Пол и другарите му, и слуховете за стачка, за които бе прочел във вестника на петролните работници. Но затова пък продължаваше да го води на риба и двамата се преструваха на весели и щастливи като преди сред майката-природа, макар горчивата истина да беше, че татко бе доста натежал и ставите го боляха, та не можеше да изпита голямо удоволствие от катеренето по скалите.