Ъптон Синклер
Петрол (55)

VI

Като се върна в училището, Бъни трябваше да научава новините за стачката от вестниците, а те не го успокояваха много. Вестниците твърдяха, че тази стачка била престъпление срещу страната в такъв критичен момент, и нападаха стачниците не само като ги осъждаха в дълги уводни статии, но и като поместваха потресаващи описания на лошото им поведение. Във вторник сутринта вестниците съобщиха как няколко камиона с петролни работници — съобщенията не казваха, че се касае до стачкоизменници — били докарани на сондажите на „Екселсиор петролиъм къмпани“ и как на входа били посрещнат от дюдюкаща сган, която ги ругала, псувала и дори замеряла с тухли. Федерацията на собствениците излезе със съобщение за този бунт срещу една мирна „общност“ и съобщението беше публикувано изцяло.

На другия ден беше ред на „Виктор ойл къмпани“, която докарала цял влак работници в Роузвил, а оттам ги закарала в Парадайз с камиони, пазени от въоръжена охрана. Пак имало масови безредици и сбивания между помощник-шерифите и стачници на различни други места. Скоро няколко стачници били ранени, а няколко души от охраната тежко бити. Федерацията излезе с призив към губернатора да изпрати милиция, за да защити правата им, които били изложени на опасност от престъпни личности, организирали се да не се подчиняват на щата Калифорния и да парализират страната в навечерието на войната.

Девет души от всеки десет четяха тези неща във вестниците и ги вярваха. Всъщност всички, които Бъни познаваше, ги вярваха и смятаха него за някакъв ненормален, защото се колебаеше и съмняваше. Леля Ема например — тя знаела, че стачниците са родени престъпници, а освен това германски; агенти или най-малкото съмишленици на германски агенти, каква разлика всъщност имало? Дамите от клубовете имали съвсем достоверна информация, направо от главния щаб, защото много от тях били съпруги на влиятелни хора, които знаели какво става и казвали на жените си, а те на леля Ема, която бе възхитена, че е от вътрешните благодарение на финансовото положение на девера си.

А Бърти, която беше още по-лоша — истинска принцеса на възможните най-калпави млади сноби! Тя дружеше с младите, а те също знаеха всичко, без да трябва да чакат някой да им го каже. Бърти бе благоволявала да посети от време на време някой от сондажите на баща си и там бе забелязала порода нисши същества, които изпълнявали определената им работа — същества, изпоцапани с чернилка, които й сваляха каскет или забравяха да го свалят, но и в двата случая я зяпаха с безмълвно страхопочитание, а под сбръчканите им вежди проличаваха признаци на разум, който беше почти човешки и изпълваше Бърти с безпокойство. Веднъж тя посети Парадайз и пренощува там; тя се държа снизходително спрямо Пол и Рут, докато й прислужваха, но те и двамата, щом доловиха това, млъкнаха и вече не проговориха и Бърти благосклонно призна, че те били съвсем поносими работници, но не можела да разбере защо брат й така упорито търсел дружбата им.

— Господи! — гневно избухна Бъни. — Ами ние какво сме?

И това беше, разбира се, отвратително от негова страна — да напомня на сестра си, че баща й някога е карал мулета на един строеж (и то не много отдавна), а с какво беше по-добро да караш мулета, отколкото да строиш къщи? Бърти с достойнство отговори, че баща й сам се издигнал благодарение на вроденото си превъзходство; тя знаела, че той имал „благородна кръв“, въпреки че не можела да го докаже. Бъни отговори, че Пол и Рут също може да притежават „благородна кръв“ и положително са на път да се издигнат.

Това бе въпрос, по който двамата не преставаха да се карат. Бърти настояваше, че Пол се отнасял покровителствено с брат й и злоупотребявал с неговото добродушие, като проявявал към него непоносимо чувство на превъзходство. Пол започнал дори да го нарича „сине“, както бил чул да му вика татко — какво нахалство! Бърти назоваваше приятеля на брат си „тоя твой Пол“; и, казваше Бърти, „тоя твой Пол взе, че измени на татко, точно както винаги съм ти казвала, че на такива хора не можеш да се доверяваш“. А когато установи, че самият Бъни наполовина симпатизира на Пол и клони към „сганта“, Бърти го нарече малък негодник и неблагодарник, и какво ли не още. Баща им рискувал живота си, като оставал там, срещу тази разбунтувана сган — нещо, което никой друг петролен деец не правел, — те всички си стояли в бюрата в Ейнджъл сити и оставяли техните чиновници да се справят със стачката. Но татко естествено бил повлиян от Бъни, от глупавите му сантиментални прищевки, и ако му се случело нещо, Бъни щял да носи отговорността през целия си живот.

След няколко дни татко се върна в къщи и още повече засили възмущението на Бърти, като съобщи на семейството, че трябва да намалят разходите, докато премине стачката, тъй като щял да има финансови затруднения. Бърти саркастично подхвърли, че Бъни може би ще пожелае да продаде колата си, за да помогне на баща си при създаденото положение. Татко им разправи за малко сблъскване, станало на неговия имот; един стачник се сбил с едного от охраната; не било ясно кой точно бил виновен, но началникът на охраната заплашил, че щял да изтегли цялата охрана, ако татко не изпъди стачниците от бараката и от имота си. Най-сетне било постигнато компромисно споразумение татко да сложи ограда между целия си имот и онази част близо до пътя, където бяха общата барака и индивидуалните жилища на работниците. Това беше ограда от бодлив тел, висока осем фута, и Бърти саркастично забеляза, че сега ще има още едно място, където Бъни и „неговата Рут“ ще могат да отглеждат рози. Тази подигравка го засегна, понеже тя резюмира за Бъни неговото участие в тази борба — да отглежда рози по оградата от бодлив тел, която отделяше капитала от труда.

Татко смъмри Бърти и й каза, че работниците не са престъпници, а са повечето свестни хора и добри американци; германците нямали нищо общо с цялата тази работа. Бедата била, че те били заблудени от агитатори тъкмо сега. Но това не затвори устата на Бърти, защото „тоя Пол на Бъни“ бил един от най-лошите между тези агитатори. И Бърти смятала, че баща й не би трябвало да спи там, в онази усамотена къща, и да позволява на „онези Уоткинсови“ да му готвят храната. Тя била чула за някакви стачкуващи ресторантски работници, които сложили отрова в супата; а когато татко и Бъни избухнаха в смях, добави, че не искала да каже, че именно Пол или Рут биха направили подобно нещо, но сигурно не им било много приятно да готвят едновременно за стачниците и за татко и татко би трябвало да бъде възмутен от тях, че са му изменили в тежък момент. Бъни се възползува от случая да заяви, че Рут е много предано момиче, но Бърти го прекъсна и каза — о, да, — тя знае колко много се възхищава Бъни от чудната мис Рут и току-виж ще чуят, че се влюбил в нея или в Мили, или… как беше името на другата?

Бъни стана и излезе от стаята. Бъни беше влюбен в друга и класовият фанатизъм на сестра му беше отвратителен. И все пак трябваше да си признае, че в своя собствен кръг Бърти беше великодушна, а понякога и нежна. Беше лоялна към приятелките си, помагаше им, ако попаднеха в беда, и измисляше за тях какви ли не забавления. Виждате ли, Бърти познаваше тези хора, те бяха всички богати и затова тя ги считаше равни на себе си и охотно участвуваше в живота им. Но Бърти не познаваше петролните работници; те бяха за нея нисши същества, създадени за нейно удоволствие, и й дължаха подчинение, от което се опитваха да избягнат.

А какво представляваше Бърти, та да трябва петролните работници да я поддържат? Тя беше едно великолепно, блестящо същество, което умееше да харчи много пари по свръхелегантен начин в компания с други млади хора, обладаващи същата дарба; тя ходеше с тях и говореше за това какво са казали, какво са направили или какво притежават. Бърти живееше бурен живот, рядко се прибираше преди малките часове и ако ставаше преди обед, то беше, защото имаше ангажимент за друга среща. Какъв бе смисълът да имаш многото пари, ако не прекарваш с тях добре времето си? Това беше идеята, която Бърти втълпяваше на по-малкия си брат, а леля Ема й пригласяше; сега пък се появи Юнис Хойт, която си беше избрала Бъни и му влияеше повече от всички други. „Бъдете млади! Бъдете млади! — викаха всички. — Защо ще носите целия товар на света на плещите си? Особено като с нищо не можете нищичко да направите, тъй като светът е установен и предопределен и не позволява да посегнете върху най-нищожните от своите утвърдени, признати и узаконени дисхармонии!“