Ъптон Синклер
Петрол (34)

IX

Те се връщаха обратно към палатката, пак наближаваше залез и гълъбите се обаждаха навред по хълмовете. По пътя срещнаха ездача, който караше стадото добитък, той спря и поприказва с тях за земетресението, след това продължи нататък и седлото и каишките на стремето му скърцаха: „Кръц, кръц“. И татко каза:

— Може би ще сме купили имот на този човек още тази вечер и ти ще можеш да яздиш коня му.

Те продължиха и след малко срещнаха друг човек, но той вървеше пеш. Беше младо момче, високо и слабо, но прегърбено, сякаш държеше в ръцете си рало; беше облечено със селски дрехи и със сламена шапка и ги отмина бързо, като ги изгледа втренчено и двамата и едва отговори на веселото татково „Добър вечер!“. Татко забеляза:

— Странно момче!

На Бъни направи впечатление много сериозното му лице, големият издаден нос и голямата уста, малко увиснала в ъглите.

Те стигнаха своя стан, запалиха огън и си приготвиха разкошна вечеря — пълен тиган гълъби и бекон, и горещо какао, и препечен хляб от донесения от Мили и Сади, и компот от праскови, който беше купил Бъни. А след вечеря Бъни видя Рут долу при кошарата на козите и отиде нататък да я види; тя се огледа плахо, за да се увери, че няма никой наблизо, и пошепна:

— Пол беше тук!

Бъни трепна изненадан:

— Пол?

И изведнъж в ума ми проблесна мисълта: „Това момче, което срещнахме по пътя, е бил Пол!“ Той описа на Рут как е изглеждал и тя потвърди, че това действително е бил Пол; дошъл с автостоп да я види, както обещал, и й донесъл петнадесет долара, които спестил от припечеленото.

— Казах му, че сега нямаме нужда от тях, но той ги остави.

Тогава Бъни извика:

— О, защо не е спрял и не е заговорил на татко и мене? Той едва ни кимна!

Рут бе явно много смутена: беше трудно да я накара да говори още за Пол. Но Бъни настоя, той толкова много искал да опознае Пол, а Пол като че ли не го харесвал. Едва тогава Рут се реши да му обади какво бе казал Пол:

— Той много се ядоса, че татко е продал чифлика. Каза, че не трябвало да правим това.

— Но какво друго можехте да направите?

— Каза, че трябвало да продадем козите, да платим на банката и да отглеждаме ягоди, както правят някои тук. Така бихме могли да преживеем и да бъдем независими…

— Пол е толкова горд! — извика Бъни. — Той толкова много се страхува от благодеяния!

— Не, не е точно за това — каза Рут.

— А какво тогава?

— Ами… не е много учтиво да говоря за това… — и Рут отново се смути.

— Какво има, Рут? Искам да се помъча да разбера Пол.

— Ами той казва, че татко ти е голям петролен собственик, и казва, че в нашия чифлик имало петрол и че и ти го знаеш, защото той ти го е казал.

Настъпи мълчание.

— Наистина ли баща ти е петролен собственик?

Бъни се насили да отговори:

— Татко е делови човек, той купува земи и какво ли не. Има магазин, купува машини и дава пари под лихва.

Татко му беше наредил да казва така и макар, строго казано, то да беше истина, Бъни се сметна за лъжец, когато го каза. Той заблуждаваше Рут — нежната, наивната, доверчивата Рут, с големи искрени очи и благи, миловидни черти, Рут, която не беше способна за грозна мисъл или егоистичен подтик, целият живот на която щеше да бъде една дълга саможертва за каузата на обичания й брат! О, защо ставаше така, че трябваше да мами Рут?

Те поприказваха още малко за Пол. Той прекарал в хълмовете почти целия подиробед и разказал на сестра си за себе си. Казал й, че преживява добре; намерил си работа при един стар адвокат, който нямал нищо против това, че бил избягал от къщи, и бил готов да му помогне да се скрие. Адвокатът бил каквото се нарича „свободомислещ“ — той казвал, че човек има право да има собствени разбирания, и Пол му станал градинар и момче за всичко, и старият адвокат му давал да чете книги и Пол се заловил да се образова. Това звучало прекрасно и ужасно в същото време — Пол прочел една книга за Библията, която показвала, че Библията не е нищо друго освен староеврейска история и фантастични приказки, пълна с противоречия, убийства и блудства и неща, които нямало смисъл да се наричат божие слово. Пол искал и Рут да я прочете и Рут била разтревожена до смърт, но Бъни забеляза, че тя се страхува за душата на Пол, а не за своята!

След това Бъни се върна при татко и му каза, че момчето, което са срещнали по пътя, било Пол, и татко каза:

— Така ли?

И повтори, че той бил „странно момче“. Татко не се заинтересува, той нямаше и най-малка представа за душевните терзания на Бъни; мислите му бяха изцяло погълнати от голямото откритие и сделките, които се мъчеше да сключи. Той лежеше по гръб с възглавница под главата, загледан в звездите.

— Едно нещо е сигурно, сине — каза той и в гласа му прозвуча смях, — или ти и аз ще заемем първите места в петролната игра, или ще станем царе на козите и овцете в Калифорния.