Ъптон Синклер
Петрол (63)

V

Това беше трескаво лято в живота на Бъни, разкъсван от войната и унесите с Юнис. По-голямата част от времето си прекарваше в Бийч сити, защото можеше да се извини с военната си работа и защото момичето беше толкова деспотично в изискванията си. Всъщност първата пукнатина в тяхното щастие се появи, защото той не преставаше да ходи в Парадайз, където Юнис не можеше да го последва. Тя започна да повтаря думите на Бърти, че Бъни е „малък петролен гном“.

— За какво ти са толкова много пари? — питаше го тя. — Боже, да поискам от баща ми, ако ти трябват!

Томи Хойт, изглежда, беше ударил големи пари от покупката на стари кораби в пристанището точно преди страната да влезе във войната; говореше се, че спечелил чисти три милиончета. Вестниците бяха писали много по този въпрос и всички много благосклонно, тъй като това бе мечтата на всеки.

Как можеше Бъни да й обясни, че работата не беше в парите, а във факта, че страната има нужда от петрол и той иска да даде своя принос; каква неизмерима гордост беше това за един младеж на осемнадесет години! Той се извиняваше с татко, който не бил много добре със здравето и имал нужда от сина си; и така то се превърна в дилема: кого Бъни обича повече — баща си или любимата? Юнис го хващаше за раменете и го разтърсваше: трябвало да има някой, който да я води на танци, и ако той замине и се погребе в пустинята, тя ще си намери някой друг.

Беше ненаситна, стръвна за удоволствия: никога не знаеше кога да спре, каквото и да беше.

— Още един танц. Само един! — молеше се тя; а след това се молеше за още една целувка или още една чаша. Тя винаги молеше Бъни да пие и се обиждаше, когато той отказваше. Как можел да държи повече на обещанието, дадено на баща му, отколкото на обещанието му да бъде неин приятел? И как можеше тя да го извежда с нейната компания, ако играе ролята на „дървеняк“ на гуляя?

Тя твърде скоро се насити на скитанията сред дюните и споделянето на тайната им само с луната. Юнис обичаше ярките светлини и свободно и кресливо да пилее дошлото изневиделица богатство на баща си. Те отиваха в Ейнджъл сити, където в модни хотели имаше разкошни ресторанти с джазови оркестри и гуляйджийски компании, които празнуваха подписването на нови договори и нови финансови победи. Помещенията бяха украсени със знамената на всички съюзници, а мъжете бяха с униформите на всички родове оръжие. Ето какво значеше войната за Юнис — да бъде в това блестящо общество, да стои права, докато оркестърът свири националния химн, а след това да танцува цяла нощ под звуците на „Целуни ме, сладка бейби!“ и всеки друг страстен призив, отправен от саксофона. Тя беше агресивна малка танцьорка и така силно се притискаше към партньора си, като че ли тялото й беше залепено за неговото. Бъни не мислеше, че е много прилично подобно поведение на обществено място, но тъй като такъв беше духът на времето, никой не им обръщаше внимание, особено в напредналите часове, след като алкохолът проявяваше действието си.

Винаги съществуваше проблемата как да измъкне Юнис от тази възбуждаща среда. Тя никога не искаше да си отива, дори когато беше изтощена: той кажи-речи я изнасяше и тя заспиваше на рамото му по пътя, а и сам той едва се сдържаше да не заспи. В тяхната компания имаше едно момче, което щеше да ходи със счупен нос до края на живота си, защото беше заспало на волана сред оживен булевард; друг беше прекарал десет дни в затвора, защото след едно сблъскване полицията беше подушила, че е пил. Според етикета на гуляите, този, който щеше да кара кола, трябваше да пие само джин, не зарад това, че от него човек не може да се напие, а защото не оставя дъх на алкохол!

Дойде време, когато Юнис реши, че е глупаво да се изминава толкова дълъг път до Бийч сити след танци. Тя намери хотел, където можеха да се представят като господин и госпожа Смит от Сан Франциско и никой не ги питаше нищо повече; плащаше се предварително заради това, че не носиш никакъв багаж, а сутринта двамата се измъкваха поотделно и никой нищо не можеше да подозре. В къщи казваха, че са спали у приятел, съответно приятелка, и никой не разпитваше повече от страх пред това, което можеше да узнае.

Всичко това много промени живота на Бъни и то скоро започна да му личи; не беше вече така розов, татко го забеляза и вече не се посвени да му каже:

— Ти вършиш глупости, сине. Трябва да престанеш с това закъсняване!

Така Бъни взе да се опитва да се измъкне и да не отиде на някоя и друга танцова вечер, но Юнис се хвърляше в прегръдките му и се притискаше към него, прилепвайки тялото си към неговото по този неин ужасен, спиращ дъха начин: всичките сетива на Бъни бяха изпълнени с нея, нежния парфюм, който употребяваше, допира на ефирното облекло, което носеше, разрошената й коса, парещите й, бързи, упорити целувки. Трябваше да се дърпа, да спори и моли, мъчейки се да запази разсъдъка си, когато главата му се въртеше.

Понякога объркването му се смесваше и с други чувства, тъй като тези сцени се разиграваха в дома на Хойтови в присъствието на някой от родителите. Но какво можеха те да направят? Бяха отгледали това малко диво създание, давайки й всичко, което поискаше, половин дузина слуги да й слугуват и да удовлетворяват всяка нейна прищявка. Тя винаги получаваше каквото пожелаеше, а сега искаше любовника си и единственото, което бедната госпожа Хойт можеше да каже, беше — „Не бъди коравосърдечен, Бъни!“, като че ли той беше виновен за сцените, които ставаха в нейно присъствие. Колкото за бедния „Томи“, когато се случеше да е там, при някоя такава разправия, по розовото му, малко момчешко лице се изписваше недоумение и той се обръщаше и се измъкваше. Сам той имаше достатъчно неприятности от този род и следващия път, когато срещнеше Бъни, изразяваше своето становище само с едно многозначително изречение:

— Няма в света такова нещо, като нормална жена!