Ъптон Синклер
Петрол (102)

II

Бъни прекарваше великденската ваканция в Парадайз и така се случи, че Върнън Роско дойде на петролното поле. Беше идвал и преди, но все когато Бъни не е бил там; досега се бяха срещали за кратко в кантората, в кипежа на работата. Бъни беше добил общо впечатление за едно голямо лице, голяма снага и голям глас. Татко твърдеше, че „Върн“ имал и голямо сърце; но единственото доказателство за Бъни беше това, че господин Роско го беше потушал по гърба и нарекъл с голямо удоволствие „Джим младши“.

Сега той дойде; случи се така, че с неговото пристигане задуха и пустинният вятър и това беше смешна комбинация. По правило дневната горещина беше поносима в Парадайз, а нощите винаги бяха студени и освежаващи, но няколко пъти през годината така задухваше и вятър от пустинята, който беше като гореща ръка, която те хваща за гърлото. „Шестдесет градуса на сянка, а няма сянка!“ — така казваха петролните работници и продължаваха да работят на слънце и се наливаха с ечемичена отвара. Но най-лошото беше, че горещият вятър духаше по цяла нощ и къщите, нажежили се като пещ, не се разхлаждаха по три-четири денонощия.

„Петролният магнат“, както вестниците наричаха Върнън Роско, напусна Ейнджъл сити след вечеря и пристигна в Парадайз около полунощ. Татко и Бъни го чакаха, седнали вън на терасата, и той ги видя и гласът му загърмя преди моторът на колата да беше изгаснал:

— Здравей, Джим! Здравей, Джим-младши! За бога, какво е това, с което ме посрещате. Боже всемогъщи, никога не съм усещал такава жега. И утре ли ще е така? За бога, аз май ще си плюя на петите и ще избягам оттук!

Той слезе от колата и се запъти към тях и лицето му беше кръгло като луната, която осветяваше полуплешивата му глава. Беше съблякъл палтото и ризата си и беше по розова копринена фланелка; разбира се, не беше никак потен, тъй като човек оставаше винаги сух, когато пътуваше на тази пустинна горещина — можеше да спре на някоя бензиностанция, да застане под маркуча с вода, но вятърът щеше да изсуши всичко, освен седалката под него, само за няколко минути.

— Здравей, Върн! — каза татко.

А Бъни попита:

— Как сте, господин Роско?

И побърза да стисне лапата на магната, преди той да стисне неговата, защото с мощната си хватка можеше да накара да изпукат костите му. Някога той пасял добитък в Оклахома и се говореше, че хванал с ръцете си някакъв мексикански конекрадец и така го извил назад, че го прекършил. Той все още имаше тази сила, въпреки тлъстините си.

— Горещо ми е като в ада! — каза той в отговор на любезния въпрос на Бъни. — Слушай, Джим, смяташ ли, че трябва да остана тук?

— Трябва да останеш! — каза татко. — Не мога да предприема нищо на периметъра на Банди, преди да хвърлиш поглед на петролното поле. Ще те поставим върху лед.

— Пристигна ли бирата ми? Хей, Куно — каза той на японеца, който се хилеше откъм входа, — донеси ми от моята бира. Донеси ми цяла кофа, донеси ми цяло буре! Докарах малко и в колата, дявол да го вземе — не исках да рискувам. Чу ли какво се е случило с Пит О’Райли? Този глупак се опитал да премине границата с каса уиски в колата си. Трябвало да плати по сто долара на бутилка. Боже милостиви, как я търпиш тая жега?

— Ами, на първо място, пия лимонада вместо бира!

Това бе нововъведение, наложено му от Бъни, и сега татко много се гордееше с това нещо.

— Много блудкаво за мене! — каза Върн. — Бога ми, сапунената вода ще ми я сервират в банята. Има ли тука жени, Джим?

И господин Роско събу обущата и панталоните си и седна под един вентилатор.

— Проклета машинка, духа горещ въздух! — каза той и погледна към Бъни. — Е, ето го и нашия болшевик! Къде е червеното знаме?

След месец-два Бъни навършваше внушителната двадесет и една годишна възраст и беше слушал вече всички възможни разновидности шеги на темата „болшевик“. Но беше домакин и трябваше да се усмихва.

— Виждам, че четете вестниците.

— Слушай, дечко, ти направи първата страница много добре! Много ми помогна при едни преговори. Ела при мене в кантората и ще те запозная с един прикрит съветски комисар: мъчат се да ми продадат една концесия в Урал. „Къде по дяволите е това?“ — попитах аз, но изглежда, че наистина има такова място, освен ако са подправили някои атласи. След това този приятел започна да ми ги разправя за братството между хората, пък аз му казах: „То се знае, аз съм за тая работа. Младшият член на нашата фирма си пада по тези неща. Я виж!“ — рекох му аз и му показах вестниците и оттогава сме на „таваришч“!