Ъптон Синклер
Петрол (211)

XII

„Радио VXZ, Ейнджъл сити, предаваме ви изпълнение на оркестъра Виницки от главната обедна зала на хотел «Адмиралти».“

След това „Радио QXY“ предаде резултатите от изборите по броя на подадените гласове. „Главната квартира на Републиканската партия в Ню Йорк издаде в един часа след полунощ съобщение, в което се дават следните цифри за получените от Калвин Кулидж гласове: Масачузетс, мнозинство от 400 000 — ура за стария Масачузетс! Ню Йорк 900 000 — три пъти ура за Ню Йорк: ура, ура, ура! Илинойс, чакайте малко, някой ми събори очилата… тука се правят груби шеги в това студио. Дръжте се прилично, момичета, не знаете ли, че целият свят слуша станция. QXY тази вечер? Илинойс — 900 000. Иху-ху! Врявата, която чувате, е «Чикагската комета» — викат ура за своя щат. Време е да чуем пак оркестъра «Чикагската комета». Теди, изпей ни нещо буйно, ей онова там за трамвая! Нали знаеш, какво искам да кажа?“ И един приятен глас с подчертан негърски акцент отговори: „Да, сър, зная! Ето почвам!“ Дрън-дрън…

Аз имах друга преди теб,

след тебе пък ще дойде втора —

не е ли все едно какво

ще бъде то — кола или изгора!

Преди шест или седем години народът на Съединените щати със суверенната си мъдрост гласува закон, с който се забраняваше продажбата на спиртни напитки. Но пазителите на реда и закона запазиха за себе си привилегията да решават на кой закон ще се подчиняват, затова и законът за забраната не важеше за тях. Цялата управляваща класа на Америка празнува своите политически победи, като се напива. Бъни знаеше тази работа, тъй като сам се беше напил преди четири години, когато за президент беше избран Хардинг; той можеше да се усмихне одобрително, когато говорителят от QXY пелтечеше пред микрофона: „Тва не й учтиво, Поли, стига си б-бутала тоя мик-микро-офон!“

Обитателят на отсрещния апартамент беше работник, чиновник или някакво незначително създание, лишено от царствената привилегия да нарушава сухия режим при цена десет долара за бутилка джин и тридесет долара за шампанско. Но можеше да седи до след полунощ, да върти от една станция на друга и да се наслаждава на редица чужди пиянства. Радио VXZ предаваше от банкетната зала на хотел „Адмиралти“. Някаква парижка шансонетка от „Гран Гиньол“ пееше балада и по радиото кънтеше смехът на онези, които разбираха цинизмите, на онези, които се правеха, че ги разбират, и на онези, които бяха твърде пияни, за да могат да разберат каквото и да било, и само се кикотеха. Мислено Бъни беше там, защото е бил пиян в същата тази зала, и татко беше пиян, и Ви Трейси, и Анабел Еймз; и Върнън Роско… й Харви Манинг беше заспал на стола си, а Томи Пейли се мъчеше да се качи на масата и трябваше да го държат, за да не се сбие с келнерите. В залата имаше триста маси, всичките запазени месец преди това, а на тях насядали хора в едно и също състояние; масите бяха отрупани с бутилки и плоски шишета, извадени от задния джоб, посипани с пепел от цигари, покрити с лекета от храна, с цветя и конфети, а малки ролки хартиени ленти летяха от маса към маса и изпълваха помещението с паяжина в пъстри цветове; тук-там прехвърчаха балончета. Музика, врява от викове и песни и мъже, отпуснали се върху полуголи жени, стари и млади, девойчета и майки и баби на девойчета.

От време на време прочитаха резултатите от изборите, нови триумфални, славни мнозинства, спечелени от силния, мълчалив държавник; и някой петролен магнат, който знаеше, че тази победа означава за него няколко милиона долара по-малко данъци или нова концесия в Месопотамия или Венецуела; спечелена с американски подкупи и опазвана от американски бойни кораби — такъв човек надаваше див вик, изскачаше насред залата и показваше как е играл селски танци, когато е бил обикновен ратай; след това падаше в скута на метресата си, която имаше диаманти на стойност един милион долара по голата си плът, певицата от прочут вертеп на извратени типове в Берлин запяваше последния джазов шлагер, а петролният магнат и метресата му чуруликаха припева:

Какво правя?

Аз правя тудъл-дудъл,

аз правя тудъл-дудъл, дудъл, дудъл!