Ъптон Синклер
Петрол (42)

I

Татко премисли всичко, провери банковата си сметка и взе решението да се започне пробиването на „Рос младши — Парадайз №1“, като това се извърши бързо и се даде добър урок на хората от „Екселсиор Пит“; излишно беше да се оставят петте големи компании да мислят, че те единствени владеят цялата петролна индустрия. Татко щеше да остане тука и да следи как ще върви работата; затова той телефонира на своя геолог и потърси предприемач, който да се заеме с изкопаването на кладенец за вода.

Геологът господин Банинг пристигна на следния ден и още от самото начало провали надеждите на Бъни. Той каза, че татко е бил прав, като е твърдял, че не може да се разчита твърде много на локвичката петрол на повърхността на земята. Не било изключено да се стигнат петролоносни пясъци на сто или двеста фута дълбочина, но те надали биха представлявали особен интерес; ако търсят само това, може да докарат една от онези малки сонди на колела, каквито употребяват в Пенсилвания. А тук, каза господин Банинг, истинските петролоносни пясъци лежат дълбоко и човек никога не знае какво ще намери, докато не стигне до тях. Обаче той хареса изгледа на местността и смяташе, че заслужава да се опита; няколко дни той обикаля хълмовете с татко и Бъни и проучва наклона на пластовете, и най-сетне двамата с татко избраха склона на хълма в чифлика на Уоткинс, недалеч от мястото, където Бъни беше седял и говорил с Рут, когато тя пасеше козите.

Предприемачът за изкопаването на кладенец за вода дойде и предложи да направи кладенец, широк четири инча, по два долара и дванадесет цента футът; татко подписа с него договор при условие, че ще пробива по еди-колко си фута дневно и ще получава премия, ако надхвърли този брой, или ще плаща неустойка, ако слезе под него. След това татко и Бъни отидоха да посетят господин Джерамайа Кери, чифликчия от околностите на Роузвил, който беше председател на окръжната комисия, занимаваща се с важния въпрос на пътното строителство.

Голяма част от пътя минаваше през имотите на татко и Бъни наивно си помисли, че татко ще повика предприемач и ще плати колкото струва, както беше в случая с кладенеца за вода. Но татко каза не, с пътищата не се правело така — това бил обществен път, който отивал от Парадайз до Роузвил и трябвало да бъде нивелиран и павиран на обществени разноски. Вярно е, че татко щял да използува този път повече от всички други, но затова пък щял да плаща и част от данъците; всички, които притежавали имоти край улея, щели да платят своя дял, а новият път щял да повиши стойността на имота им.

Татко обясни всичко това най-напред на Бъни, а сетне на господин Кери, дружелюбен старец, който отглеждаше кайсии и праскови по склоновете на един хребет над долината Сан Елидо. Господин Кери очевидно беше поласкан да се срещне с прочут петролен магнат, отведе ги в къщи и ги покани да седнат в големи удобни кресла и каза на госпожа Кери да донесе лимонада за Бъни. Татко извади пурите със златен станиол и обясни на председателя на комисията по пътищата какво огромно значение за целия този край би имало, ако тук се развиеше петролна индустрия; разказа за периметъра на Банксайд на Панорамния хълм и за сумата милион долара и повече, която изплатил на семейството Банксайд, и за двореца, в който живеел сега господин Банксайд на брега на океана; човек можеше да види как очите на господин и госпожа Кери се отваряха все по-широко, когато им рисуваше този склон, покрит с гора от сондови кули. Цялата работа зависела всецяло от една проблема, проблемата за пътищата. Явно необходимите материали за сондови кули, сонди и тежки машини не можело да се превозват по сегашната утъпкана от овце пътека, от която се счупил и един от ресорите на новата таткова кола; нито пък можело окръгът да очаква от татко да поправи обществен път на свои разноски, за да има привилегията да плаща десетки хиляди долари нови данъци на общинската власт. Господин Кери се съгласи с всичко това.

Татко продължи и каза, че това е въпрос на време: ако окръжните власти се разтакават и го карат да чака, той имал достатъчно други периметри, където би могъл да прокарва сондажи и щял да остави земите си тук в Парадайз като резерват за гълъби. Господин Кери доби разтревожен вид и каза, че ще направи всичко, което е по силите му, но, разбира се, господин Рос знае, че обществените работи не се придвижват много бързо, трябва да се издадат облигации, за да се прокара един нов път, а и за тази цел ще трябва да се насрочат допълнителни избори, за да гласуват въпроса. Татко каза, че е дошъл именно да разбере всичко това; ако работата стои така, той изобщо се отказва. Няма ли някакъв начин да го извършат под вид на поправка на стар път, вместо като прокарване на нов? Тогава господин Кери отговори, че естествено това е възможно, те имат средства за поддържане, той не знае точно колко, ще трябва да се консултира с колегите си от комисията.

Господин Кери стана и отиде с татко и Бъни до колата; и докато стояха там и разговаряха, татко извади от джоба си един плик и каза:

— Господин Кери, аз ще ви отнема много време и никак не е право да работите ей така. Надявам се, че няма да се обидите, ако ви помоля да ми позволите да ви заплатя бензина и гумите за тичането по тази работа.

Господин Кери се поколеба и каза, че не знае дали това ще е редно, но татко каза, че, разбира се, то ще е само за времето на господин Кери и че с нищо не ще го задължи да промени мнението си относно това, което следва да се направи; без съмнение те и занапред ще имат обща работа и може един ден татко да направи сондаж на късмет в чифлика на господин Кери. Господин Кери сложи плика в джоба си и каза, че скоро ще се обади на татко.

В училище Бъни беше имал предмет, който се казваше „гражданско учение“, и беше учил как се управлява неговата родина. В клас бяха станали големи разисквания и между другото бяха споменали за „покварата на държавни служители“. Бъни, разбира се, без да дава вид, че лично познава подобно нещо, попита учителката си дали е редно бизнесмени да плащат на държавни служители извънредно за времето и тичането по обществени задачи, учителката бе възмутена от такова предположение и заяви, че това без съмнение би било даване на подкуп. Затова Бъни го разказа сега на татко и той му обясни: разликата била между теоретичната и практичната страна на въпроса. Учителката му никога не се е занимавала с пробиване на петролен сондаж и никога не е зависела от превозването на тежки материали по кози пътеки; тя само седяла в класна стая и употребявала гръмки думи, като „идеали“, „демокрация“, „обществена служба“. Точно там била бедата в образователната система: хората, които преподавали, били хора, които никога с нищо не се занимавали и нямали реални познания за света.

В случая всичко се свеждало до въпроса искат ли да започнат работа в чифлика на Уоткинс или не. Разбира се, те можеха да чакат десет години, докато в течение на развитието на този край някой друг дойде и направи това, което правеше сега татко — да пораздвижи обществените власти и да им „бутне“ по нещичко. В много случаи властите били алчни и задържали нарочно работата, за да те накарат да платиш; в други случаи били просто невежи и бездушни; във всеки случай, ако искаш работата да се свърши, трябва да платиш. Татко обясни разликата между обществената и частната работа: в своята собствена работа си господар и сам движиш и тикаш всичко напред, но когато се сблъскаш с обществените власти, срещаш подкупничество, разхищение и некадърност, които могат да те поболят. И все пак има глупци, които държат за обществената собственост — хора, които наричат себе си социалисти и които искат всичко да бъде предадено и ръководено от правителството и когато го постигнат, ще трябва да попълваш десетина формуляра и да чакаш решението на комисия от чиновници, преди да можеш да си купиш самун хляб.

Татко каза, че Бъни щял да мине практически курс по гражданско учение, който можел да предаде на учителката си: те нямало да получат своя път, като дадат бакшиш само на един производител на кайсии. И наистина така стана! След няколко дни татко говори по телефона с господин Кери и узна, че той е сондирал останалите членове на комисията, но се страхувал, че ще срещне съпротива: комисията трябвало да бъде преизбирана наесен, а имало много недоволства от преразхода на кредита за пътища и никой не искал да си създава повече неприятности. През следващата седмица щяло да има заседание на комисията, затова междувременно, ако татко имал влияние, тъкмо можел да го използува. Татко повтори тези думи на Бъни и обясни, че от него се очаквало да посети и другите членове на комисията, за да раздаде още пликове.

— Но аз ще го направя „на едро“ — каза татко, — и то бързо, преди „Екселсиор Пит“ да се усети какво става. Това е единственият ни шанс и аз имам идея как да стане.

Татко се отби в бюрото на господин Хардейкър, посредника за покупко-продажба на недвижими имоти, и през дима на пура със златен станиол попита този добре осведомен джентълмен при кого би отишъл той в случай че иска да му прокарат път в окръга Сан Елидо. Господин Хардейкър се засмя и каза, че най-напред би отишъл при Джейк Кофи, а след това би се прибрал в къщи да си почине. Последвалите въпроси изясниха факта, че Джейк Кофи е търговец на фураж в градчето Сан Елидо, окръжния център, и водач на местната организация на Републиканската партия. Татко каза добре и благодаря и скоро двамата с Бъни се качиха в колата и се отправиха за Сан Елидо с обичайната на татко скорост.

— Сега, сине — каза той, — ще довършиш урока си по гражданско учение!