Ъптон Синклер
Петрол (48)

VII

Наближаваше Коледа и Бъни имаше вече готова програма. Щеше да заведе татко на коледната футболна среща, а на следната утрин щяха да заминат за Парадайз и да останат там, докато стане време да се върнат за новогодишната футболна среща. Сондажът вървеше много добре. Бяха стигнали дълбочина над две хиляди фута в меки шисти и нямаха никакви неприятности. После, една-две седмици преди Коледа, когато Бъни се върна от училище, леля Ема му съобщи:

— Преди малко се обади по телефона баща ти. Имало някакви новини за „Екселсиор Питър“. — Това бе повод за подмятания в семейството: леля Ема смяташе, че „Пит“ е прякор, и тя, като дама с маниери, трябва да употребява пълното име. Разбира се, те я дразнеха с това до припадане!

— Какво има? — попита Бъни.

— Открили петрол.

— В Парадайз? — извика Бъни и се втурна при телефона много възбуден.

Да, татко каза, че Дейв Мърджинз току-що телефонирал: „Екселсиор — Картър №1“, както се наричаше сондажът, вече от няколко дни навлязъл в петролоносни пясъци, но те успели да го запазят в тайна. Сега вече го циментирали — нещо, което не може да се скрие.

Бъни скочи в колата и отиде в бюрото. Всички бяха възбудени: следобедните вестници бяха дали новината и някои от петролните приятели на татко бяха се отбили да говорят по този въпрос. Това, разбира се, означаваше едно ново петролно поле; щеше да има истински прилив към Парадайз. Татко беше щастливец — като си помислиш само, че има там дванадесет хиляди акра, че ги притежава пряко! Как се беше случило това? Татко каза, че това не било негово дело; бил похарчил сто хиляди долара просто за да направи удоволствие на своето момче, за да го заинтересува в бизнеса и може би да му даде урок. Но сега, дявол да го вземе, изглеждало, че момчето е дало урок на него! Господин Банксайд, който вече сам беше станал петролен деятел и сега самостоятелно пробиваше свой сондаж, каза, че открай време се надява, че синовете му ще губят, когато започнат да играят комар, та да не им стане навик; татко каза да, но щял да рискува душата на Бъни този път — касаело се за много голяма сума!

След всичко това, разбира се, Бъни не го сдържаше да отиде в Парадайз; искаше да зареже училището, но татко каза не. Бъни реши, че не държи да отидат на този коледен футболен мач; какво мисли татко? На това татко отговори, че е успял да стигне до петдесет и девет годишна възраст, без въобще да е виждал футболен мач! Тогава Бъни каза, че ще пише на Рут и ще й съобщи, че ще дойдат на Бъдни вечер, като тръгнат веднага след училище, и ще вечерят късно, както се прави във висшето общество. Рут трудно щеше да повярва, че светските хора в градовете вечерят в осем или девет часа вечерта!

Междувременно сондата не спираше да дълбае: бяха стигнали дълбочина от две хиляди и триста фута, а бе известно, че „Екселсиор-Картър №1“ стигнал петролоносните пясъци на две хиляди четиристотин тридесет и седем фута. Бъни беше така възбуден, че тичаше всяко междучасие на телефона, за да пита секретарката на баща си има ли новини. И така три дни преди Коледа чу вълшебната дума: татко беше на телефона и му съобщи, че сондажът на Бъни стигнал до петролоносните пясъци. Все още било твърде рано, за да се каже нещо по-точно, но сега вземали ядки и това било всичко. Веднага, щом се освободи от училище, Бъни излетя към кантората и там чу един разговор: татко беше получил междуградски разговор и говореше с човека, който му доставяше машините. Той поръча патентована колонна глава, най-голямата, каквато имаше, да бъде изпратена на сондажа: трябвало да я натоварят на камион и да я изпратят още вечерта. След това татко говори пак с Мърджинз, като му каза точно кога ще пристигне камионът с колонната глава, та да се заловят за работа да махнат пробивната щанга и да сложат здраво колонната глава с лапи и направо да я заровят с цимент, не по-малко от петдесет тона, каза татко; там били далеч от всичко, в Парадайз, и ако станело фонтаниране, щяло да бъде страшна работа.

Е, те извадиха ядки, цели осем фута, и в тях имаше тежък петрол — съкровище, което ги очакваше там долу, под тези каменисти хълмове, които стада от кози и овце бяха тъпкали толкова много години! Татко поръча резервоари, след това поръча още. След това научиха, че колонната глава е пристигнала; тя бе завинтена, лапите бяха сложени и когато циментът се втвърдеше, целият газ под Везувий нямаше да може да вдигне този товар, каза татко. Тогава започнаха отново да пробиват, извадиха нови ядки и откриха още по-тежък петрол. Така най-сетне татко отстъпи и каза, че моментът е много важен и той мисли, че Бъни трябва да поиска да го освободят за един ден от училище. Татко се разпореди да „промият“ сондажа, обади се на бетонджията и нареди големият камион да тръгне за Парадайз; татко щял да ги посрещне там и щели да свършат работата на Бъдни вечер и ако успеели да го „затворят“, щели да отпразнуват с най-голямата пуйка в този край, който се слави с отглеждането на пуйки. Така, рано на другата сутрин, татко и Бъни сложиха куфарите си в колата и потеглиха, решили да счупят всички рекорди на скорост по пътя за Парадайз. След три часа спряха да се обадят по телефона и главният майстор каза, че сега „промивали“, че сондажът на „Екселсиор Пит“ бил изолиран от вода и сега сондирали през цимента и достигнали петролоносните пясъци — последния етап в прокарването на един сондаж.

Когато стигнаха в Сан Елидо, татко каза:

— Ще поспрем да се обадим на Джейк Кофи.

Отидоха до дюкяна, Бъни слезе и намери един чиновник, но той каза:

— Джейк отиде в Парадайз да види сондажа. Чухте ли новината? „Екселсиор Пит“ фонтанирал и цялата околност била залята с петрол!

Бъни изхвърча навън и извика на татко, скочи в колата и, бога ми, те просто профучаха през пустинята! Татко се смееше и казваше, че сега всички полицаи по движението също са отишли на сондажа.

Стигнаха в Парадайз, но градът беше безлюден, по улиците нямаше жива душа и никакви коли, освен онези, които профучаваха като тази на Рос. Крадец би могъл да отнесе целия град, но и крадците сигурно бяха отишли да гледат сондажа заедно с полицаите по движението! Трябваше да паркират колата на четвърт миля от сондажа и все пак се чуваше бумтене на струята като на Ниагарския водопад! След това тръгнаха пеша и когато минаха един завой на пътя, пред тях се откри долината, където всичко беше почерняло: духаше силен вятър и пред тях, докъдето можеха да видят, висеше като градоносен облак някаква черна завеса. Сондовата кула беше съвсем затулена: трябваше да обиколят зад малък гребен и да го превалят към наветрената страна — там се беше насъбрала тълпа, която зяпаше огромния черен стълб, бликащ от земята на около двеста фута във въздуха с шум сякаш на някакъв минаващ безкраен експресен влак. Виждаха се работници, които работеха или се мъчеха да работят под сондовата кула; виждаше се една купчинка с кирки и лопати, която трупаше нещо като бараж, за да задържат петрола; нямало да спасят много, каза татко, той се изпарявал твърде бързо.

Татко можеше да наблюдава тази сцена философски: това не го засягаше него. Ако беше се случило на някой от самостоятелно работещите, като него, би предложил да помогне; но те бяха мръсна компания, „Екселсиор Пит“, те смятаха, че за малките няма място за работа на земята, и бяха готови и за най-голямата подлост. Разбира се, жалко беше да се гледа как се хаби такова богатство, но човек не можеше да бъде сантиментален, когато участвува в петролната игра. По-важното беше да се внимава да не би вятърът изведнъж да промени посоката си и да изцапа хубавия му костюм!