Ъптон Синклер
Петрол (82)

IV

Да, това бе трудно време да живееш на света. Всичките тези златни обещания, които ни бяха давани, тези светли надежди, които бяхме лелеяли! Толкова кръв на младежите, която е била пролята, триста хиляди души убити и ранени във Франция, а сега съюзническите държавници, мрачни, жестоки старци, седнали на кръглата маса, връщаха света там, където е бил! Увековечаваха всички стари омрази, всички стари несправедливости с хиляди нови, които да тормозят бъдещето! Откъсваха германци от тяхната собствена земя и ги даваха на Франция, даваха австрийци на Италия, руси на Полша и тъй нататък — дълъг списък от гафове; обричаха милиони хора да живеят под правителства, от които те се страхуваха и които ненавиждаха, и с това водеха до неизбежността те да се вдигнат и да хвърлят Европа в нови вълнения!

Хората не можеха да разберат всичко това наведнъж: те го осъзнаваха малко по малко, както се разчуваха подробностите по мирните преговори. Всяка страна в света водеше своя пропаганда и мислеше само за своите егоистични интереси; президентът Уилсън беше в центъра на тази бъркотия, дърпан и теглен ту на една, ту на друга страна, съвършено безсилен да направи нещо за добрите цели, които беше прокламирал. Когато тази картинка стигна в Америка, из цялата страна се пръсна такава вълна от отвращение, каквато не е била позната никога преди.

Тогава сам президентът се върна от Европа, за да заяви, че е постигнал пълна победа. В името на „самоопределението на народите“ той даваше германската Рейнска област на Франция, германска Африка на Англия, германски Тирол на Италия, китайска област на Япония, а на Съединените щати мандат над Армения! Освен това беше сключил вечен съюз с Франция и Англия, с който Америка се обвързваше да поддържа този вид самоопределение завинаги! Когато тази програма беше напълно осъществена, тонът на весел цинизъм стана нещо редно сред младите интелектуалци на Америка: модни млади матрони започнаха да мамят съпрузите си в името на целомъдрието, а студенти започнаха да носят в задните си джобове плоски шишета с алкохолни питиета от чувство на вярност към забраната на алкохола.

Положението на Бъни беше особено трудно, тъй като от време на време трябваше да ходи в Парадайз, да се среща лице срещу лице с Рут и да й обяснява как самоопределението за хората в Сибир значи, че брат й трябва да стои там във време на мир и да държи щика опрян на гърдите им. В обясняваното на това изключително положение Бъни стана горе-долу толкова ловък фокусник, като че ли бе служил на редовна дипломатическа длъжност, ползуващ се с екстериториалност. В продължение на месец-два успяваше да го прави, докато германците не бяха закарани във Версай и принудени да подпишат договор за плащане на такива огромни репарации, че не можеха дори да се посочат.

После един ден се получи писмо, което направи задачата му просто невъзможна. Беше невинно наглед писмо, написано с груб почерк на няколко листа евтина хартия, с пощенско клеймо на Сиатъл и адресирано до „Господин Бъни Рос, Парадайз, Калифорния“. То гласеше:

„Уважаеми господин Рос, Вие не ме познавате, но аз съм освободен от служба войник, който преди това е пасъл добитък в долината Салайнъс. Пол Уоткинс ми каза да Ви пиша, тъй като той не може да прати новини поради цензурата. Аз съм освободен по болест, имах азиатска дизентерия и вече три месеца имам кръвоизливи и трябва добре да си измиете ръцете, след като прочетете това писмо, защото тази болест лесно се прихваща. Сега съм в карантина и писмото ще изпратя тайно, и за бога не ме издавайте, защото сигурно ще ме пратят в затвора. Но Пол каза, че баща Ви можел да направи нещо да ни освободят, ако знаел какъв ад е. Господин Бъни, какво правим ние тука и защо трябва да стоим? Почти през цялата зима студът е четиридесет градуса под нулата и често има много силни бури, а трябва да караме караулна служба; през лятото пък комарите са големи колкото мухи и където те ухапят, протича кръв. И японците стрелят по нас, уж са ни съюзници, пък като нищо заграбват страната, и уж трябваше да бъдат само седем хиляди, а са седемдесет хиляди, и защо ги държим там? На нашите момчета не е позволено да носят щик и пистолет, а японците имат щикове, а ние само юмруци. Имаме определени зони, които трябва да контролираме, но японците не искат да се махнат от тях и съм ги виждал да поставят там картечници и ако трябва да воюваме с тях зарад Сибир, много от нашите момчета ще бъдат избити още в самото начало. А тези руски бежанци и офицери, които имаме заповед да подпомагаме, както чух да казва нашият полковник, след като им дадем пари уж да установят свое правителство, още същата вечер отиват да гуляят и не можем да ги изгоним от публичния дом. Те имат една цел — да избиват всички работници, които им паднат в ръцете, а също и жените, и ги изтезават. Господин Бъни, аз видях неща, от които би Ви прилошало само като четете за тях. От генерал Грейвз надолу цялата наша армия се е поболяла от тази работа, а някои са полудели, има над двадесет от нашия полк и някои бяха изпратени обратно с усмирителни ризи. Но хората у дома не бива да знаят нищо, има момчета в нашия полк, които не са получили нито ред от своите от половин година и са ужасно загрижени. Защо трябва да стоим тук, след като войната е свършила, ако знаете, моля Ви да ми кажете. Но Пол каза да не се съобщава нищо на сестра му, защото той не е много зле, постоянно го местят и е винаги много зает, добре е, когато имаш много дърводелска работа, защото съм виждал някои момчета да носят траверси на стотина крачки, а след това да ги връщат на старото място, само за да им се създава работа. Моля Ви, изпратете ми цигари и това ще бъде знак да разбера, че сте получили писмото ми, а ако ми изпратите два пакета, ще зная, че искате пак да Ви пиша. С уважение, Джеф Корбити“.