Ъптон Синклер
Петрол (175)

IV

Всеки ден татко получаваше дълги телеграми от Върн, които не идваха, разбира се, адресирани направо до него, а до госпожа Болинг, съпругата на един от доверените млади служители, подписани „В. Екстра“ — взето от любимия израз на татко „всичко екстра“. Това не бяха телеграми, към които лекар би прибегнал за успокояване нервите на своя пациент; не, те държаха пациента в треска поради неизвестността — колко пъти съжаляваше той, че не бе послушал предупрежденията на своя млад идеалист и не остана настрана от тази корупция! Но, разбира се, Бъни не можеше да му говори сега за това: можеше само да чете телеграмите, да чака и да се чуди кога ли гърмът ще падне върху техните глави.

Филмът на Анабел „Майчиното сърце“ беше готов и щеше да има изключително блестяща премиера, Бъни, разбира се, щеше да заведе Ви, а татко — леля Ема, и щеше да бъде „всичко екстра“, поне тази вечер. Бъни се върна в къщи, след като беше чел коректурите на поредния брой на вестника, и завари леля си да го чака с треперещи от възбуда ръце и тракащи зъби.

— О, Бъни! Ужасно нещо! Искат да арестуват баща ти.

— Да го арестуват?

— Да, има хора, които го причакват… Точно пред къщата. Трябва да излезеш, без да те забележат… те ще те следят… О, толкова ме е страх!… О, моля ти се, внимавай. Не оставяй да хванат баща ти!

Той успя да разбере историята и тя наистина беше почти толкова мелодраматична, колкото и откъслечните й думи. Младият Болинг, довереният служащ, бил преди няколко минути у тях и търсел Бъни с много важно и бързо съобщение за Бъни от татко; той го написал и Бъни го прочете: трябвало да излезе с колата си и да бъде абсолютно сигурен, че не го следят, защото щяло да има хора, които щели да се опитат да го проследят, за да хванат дирите на татко. След като се отърве от тези хора, трябвало да изостави своята кола, в документите на която, разбира се, е вписано неговото име; трябвало да отиде някъде, където не го познават, и да купи закрита кола на измислено име; не трябвало да бъде нова, защото можело да се наложи да карат много бързо. След като отново се увери, че не го следят, Бъни трябвало да отиде в предградието Сан Паскуал и на определен ъгъл татко щял да се качи при него. Господин Болинг дал на леля Ема пет хиляди долара в банкноти и си отишъл с надеждата, че хората, които наблюдават къщата, ще тръгнат подир него.

Бъни каза няколко думи, за да поуспокои бедната старица. Никой не искал да прати татко в затвора, а просто искали да го разпитат като свидетел, както вече направили с младия и стария Пит. Бъни сложи малко дрехи в стар куфар, върху който нямаше никакво име или инициали, и забърза към колата. То се знае, че на улицата, малко по-нататък, имаше и друга кола и когато Бъни тръгна, другата кола също тръгна. Бъни сви зад пет-шест ъгъла, но колата продължаваше да го следва. Той се сети за голямото движение в центъра, което сега, между пет и шест часа подир обед, беше най-голямо. Движението се регулираше със сигнали, а на оживените ъгли имаше двама-трима регулировчици и нямаше да е много трудно да свие насам-натам, да остави няколко коли между себе си и преследващата го кола и рано или късно да прекоси точно когато звънецът удари и принуди преследвача да остане да чака.

Бъни изигра този трик и се отърва от другата кола; тогава остави своята на съхранение в обществен гараж и купи двуместна закрита кола на името на „Алекс Х. Джоунс“. Разписката щеше временно да служи като документ на колата. Бъни брои осемнадесет от своите банкноти по сто долара и замина. След половин час беше вече в Сан Паскуал и мина край определения ъгъл. Мина оттам два пъти. На втория път татко излезе от един хотел, Бъни забави и след миг двамата полетяха.

— Следи ли те някой?

— Не вярвам, но можем да проверим.

Те направиха още няколко завоя, като татко гледаше през задното стъкло.

— Всичко екстра! — каза най-после той. Тогава Бъни попита:

— Накъде да карам?

Отговорът беше:

— Към Канада!

И Бъни, подготвен за всичко, пое булеварда, който извеждаше на север от Сан Паскуал.

Докато караше, татко му разказа новините. Първото нещо било, че Върн избягал в Европа, или поне параходът му заминавал днес и трябвало да се надяват, че не е хванат. „В. Екстра“ беше телеграфирал на госпожа Болинг, като й съобщил, че било абсолютно необходимо господин Парадайз (това беше условното име на татко) да се срещне веднага с приятелите си във Ванкувър и трябвало да тръгне още тази вечер, тъй като иначе щяло да бъде твърде късно за срещата. Татко нямал нужда от други загатвания; той узнал още предишния ден — макар и да скрил тези неприятни новини от Бъни, — че сенатската анкетна комисия научила за Канадската корпорация и се канела да потърси всички нейни организатори. Без съмнение призовките са били изпратени още същия ден телеграфически в Ейнджъл сити, с указание да бъдат връчени от федералния съдия-изпълнител веднага. Татко и младият Болинг се измъкнали от кантората през изхода за в случай на пожар — пак като във филм, както виждате! И сега Алекс Х. Джоунс и Пол К. Джоунс караха цялата нощ по разкаляните шосета, без да смеят да спрат в някой хотел, защото федералният съдия-изпълнител може би се спотайваше във фоайето; не смееха дори да минават през големите градове, от страх да не би всевиждащото око на разгневения Чичо Сам да ги следи от някой прозорец!