Ъптон Синклер
Петрол (23)

VI

Дълбоко в земята, под Рос-Банксайд №1, се въртеше голям стоманен блок. Долната му повърхност имаше тъпи стоманени зъби, крито приличаха на ренде за индийско орехче. Върху му лежаха две хиляди стъпки стоманени тръби — пробивна щанга, — тежест от около двадесет тона и тази тежест го натискаше надолу; затова, както се въртеше, той се врязваше в твърдата скала и я смилаше на прах. Работеше сред поток от глинест разтвор, който се вкарваше долу през отвора на кухите тръби и излизаше обратно нагоре между външната стена на тръбите и стените на сондажа. Този кален поток служеше за три цели: той предпазваше длетото и щангата от загряване, изхвърляше навън смляната скала и когато се качваше нагоре между външната стена на щангата, тя се набиваше в стените на дупката и образуваше замазка, която ги укрепваше и помагаше да не притискат пробивната щанга. Горе на повърхността имаше резервоар с глинест разтвор и машина, която поддържаше сместа; имаше и помпи, които пухтяха и хъркаха и я вкарваха в кухите тръби под налягане от 250 фунта на квадратен инч. Пробиването винаги е било мръсна работа: човек непрекъснато плува в бледосива кал, докато сондажът бъде прокаран, и тогава се плъзга в петрол.

Освен това пробиването е скъпа работа. Не забравяйте, че за да се въртят тези двадесет тона стоманени тръби, които с всеки изминат ден стават все по-дълги и по-тежки, е необходима не малка енергия. Когато големият парен двигател задърпваше веригата и стоманените механизми задрънчаваха, Бъни спираше и се заслушваше възхитен. Това се казва мотор! „Петдесет конски сили“ — казваше машинистът и човек си представяше петдесет коня, впрегнати в стар долап — такъв, каквито нашите деди са използувани, за да вадят вода от кладенец или за да карат примитивна вършачка.

Да, прокарването на петролен сондаж тук, в Калифорния, струваше пари; не беше като малките плитки дупки на Изтока, където човек стигаше до петрол само като вдигнеше и пуснеше лоста. Не, драги, тук човек трябваше да е готов да гони дълбочина от шест до седем хиляди фута, което значеше от триста до триста и петдесет щанги; а отгоре на това и обсадни тръби, защото дупката не можеше да се остави дълго без укрепване. Имаше пластове от ситен пясък с течаща през него вода и след като се преминеше през тях, трябваше да се спусне цилиндър от стомана или ковано желязо, подобен на голям дълъг кюнец: парче по парче той се плъзгаше надолу и внимателно се занитваше, за да се образува водонепропускаема преграда; а когато тази обсадна тръба се циментираше, пробиването продължаваше с по-малко длето, да кажем четиринадесет инча, тъй че горният крепеж оставаше опрян на нещо като ръб. Така отворът ставаше все по-малък и по-малък. И когато се стигнеше до петролоносните пясъци, отворът вече беше около пет-шест инча. А ако човек беше предпазлив като татко, той изкарваше всяка редица обсадни колони чак до дъното на сондовата кула, така че в горния край на отвора се събираха по четири набора обсадни тръби, един в друг.

Цял ден и цяла нощ двигателят работеше и голямата верига дърпаше, роторът се въртеше и въртеше, а длетото се забиваше в скалата. Трябваше да има две работни смени, по дванадесет часа всяка, а тъй като нямаше много жилища при този ненадеен наплив на хора, те ползуваха общи легла, които оставаха топли през цялото време. Една от смените трябваше да бъде на мястото си всеки момент, да слуша и да наблюдава. Двигателят трябваше да има в изобилие вода, гориво и масло; помпата трябваше да работи, глинестият разтвор да циркулира, бъркачката да плющи, а сондата да отива равномерно по-надълбоко. Имаше безброй неща, които можеше да се повредят и някои от тях струваха пари, а други струваха повече пари. Татко го будеха по всяко време на нощта и той даваше нареждания по телефона или набързо се обличаше и отиваше с колата до периметъра. А на другата сутрин, на закуска, разказваше на Бъни какво се е случило: този тип Дан Росиджър, началникът на нощната смяна, и той е едно упорито муле: просто не ще да побърза, а когато му се сопнеш, казва:

— Добре, щом искате да стане авария.

А татко му казал:

— Авария или не, искам да побързаш.

И тогава, разбира се, станала „авария“, и то веднага! Татко се кълнеше, че Дан го направил нарочно; имало хора достатъчно подли за такова нещо и, разбира се, за това стигало само да ускорят мотора.

Във всеки случай аварията бе налице, а това означаваше, че трябва да се извади и сетният инч от двете хиляди фута тръби. Те се измъкваха нагоре и развинтваха на комплекти по четири парчета. Работниците наричаха тази операция „начупване“; всеки четири тръби или комплекс се изправяха вътре в кулата и тежката работа продължаваше. Не можеше да се каже къде е счупеното място, докато не се стигнеше до него; тогава скъсаната тръба се отвинтваше и захвърляше, а след това започваше истинската работа, „бърникането“ за останалата част от щангата долу в дупката. За тази работа има уред, наречен „овършот“, който се спуска с въже; той е голям и тежък, пуска се върху тръбата и я захваща, когато го дръпнеш нагоре — нещо като клещи; но някой път човек сполучваше да го пусне отгоре, а някой път — не; това обаче отнемаше много време, да го пускаш нагоре-надолу, докато най-сетне захапе здраво и измъкне останалата част от сондажния лост! Тогава счупеното парче се отвинтваше и подменяше с ново и всичко отново се пускаше в дупката парче по парче, докато бъде готово, за да се поднови пробиването. Сега обаче се работеше с темпо, каквото Дан Росиджър считаше за разумно, за да не стават нови аварии!

В това време татко прекарваше деня в своята канцеларийка в търговската част на града. Там той имаше стенограф и счетоводител и книжата на всички негови сондажи. Там идваха хора, които искаха да му предложат нови периметри, или енергични млади търговски посредници, които му показваха някое чудесно ново приспособление, като „разширител“ на петролни сондажи, или го убеждаваха, че обсадните тръби от ковано желязо са по-трайни от стоманените, или му обясняваха модела на ново длето за сонда, с която били отбелязани чудесни постижения на петролното поле „Паломар“. Татко ги приемаше всички, понеже можеше „да имат нещо“ — човек никога не знае. Но горко на младия човек, който имаше грешка в данните, защото татко имаше преписи от „дневниците“ на всички свои сондажи; той изваждаше счетоводна книга и показваше на объркания млад човек точно какво е направил на „Лобос Ривър“ с длетото „Стъбз Фиштейл“ №7.

После идваше пощенският раздавач и донасяше доклади за всички сондажи и татко диктуваше писма и телеграми. Или пък иззвъняваше телефонът — междуградски разговор за господин Рос — и татко се връщаше в къщи за обед вбесен: тоя тип Импи от Антилоуп взел, че си счупил крака, оставил да падне отгоре му тръба — онзи с черните мустаци, нали си го спомняш? Бъни отговаряше, че си спомня, да: онзи, когото татко навикал.

— Уволних го — казваше татко, — но след това ми дожаля за жена му и децата му, та го върнах на работа. Намерих го тоя тип коленичил с глава, мушната между веригата и колелото, а знаеше, че нямаше предпазен клапан на този двигател! Мъчил се да измъкне парче от въже, казва, и пръстите му се заклещили! Какъв смисъл има да се мъчиш да правиш нещо за хора, които нямат достатъчно ум да си пазят пръстите, да не говорим за главите? Бога ми, не мога да разбера как остават живи и толкова, че да си пуснат черни мустаци!

Така татко се ядосваше — любимата му тема: за некадърността на работниците, които трябваше да наема. Разбира се, той правеше това с цел: прокарването на сондаж е опасна работа и Бъни трябваше да знае какво прави, когато се върти около сондовата кула.

Получи се телеграма от Лобос Ривър. Кладенец №2 се запушил. Най-напред изтървали пробивната щанга с длетото, а след това, когато подготвяли работата за изваждането й, някакъв общ работник изпуснал в кладенеца железен лост! Те били на дълбочина от четири хиляди фута, а „бърникането“ на такава дълбочина е скъпо удоволствие! Като че ли имаше някакъв кутсузлък в този кладенец. На три пъти го бяха запушвали и бяха закъснели с работата шест седмици. Татко се нервираше и цял ден се обаждаше на сондажа през два часа, но нищо не ставаше: те опитваха ту един уред, ту друг, татко им телефонира да опитат трети, но напразно. Стените на дупката се ронели и трябвало да я прочистят и тогава да продължат „бърникането“ пак и пак. Те уловили щангата с длетото и ги изкарали, но железният лост бил все още здраво заседнал вътре.

На третата вечер татко каза, че май трябва да отскочи до Лобос Ривър; без друго трябвало да се поставят нови обсадни тръби и му се искало сам да понадзирава бетонджиите. Бъни скочи и се развика:

— Вземи и мене, татко!

Татко каза:

— Непременно!

Баба му направи обикновената си забележка, че образованието на Бъни ще отиде по дяволите, а татко даде обикновения си отговор, че Бъни ще може целия си живот да учи поезия и история, но сега ще събира знания за петрола, докато е жив баща му да му ги даде. Леля Ема се опита да накара господин Итън, да каже нещо в защита на поезията и историята, но учителят запази благоразумно мълчание — той знаеше кой държи парите в тази къща! Бъни разбираше, че господин Итън няма нищо против, понеже пише дисертация за научната степен магистър и с удоволствие използува свободното време за преброяване на женските рими у някои драматурзи от епохата преди кралица Елизабета.