Ъптон Синклер
Петрол (162)

II

Бъни излезе на слънчевата светлина с подновено чувство на отчаяние. Баща му не беше добре със здравето, но въпреки това трябваше да понесе нови вълнения! Последния път, когато бяха говорили по този въпрос, татко беше казал да почака — Върнън Роско „щял да види какво може да се направи“. Но сега Бъни не можеше да чака повече: татко трябваше да накара Върн да действува или Бъни щеше да се занимае с тази работа сам.

Той закара баща си обратно в Ейнджъл сити и научи, че радикалите организирали „комитет за защита“ и щели да свикат масов протестен митинг, на който щели да събират средства за предстоящия съдебен процес. Пол щял да бъде главният говорител на митинга, въпреки че беше пуснат на свобода под гаранция и това можело да стане причина да го върнат отново в затвора. Когато научи за митинга, Бъни даде на татко ултиматум: митингът щял да се състои идната седмица и ако Върн не направеше нещо междувременно, Бъни щял да бъде един от ораторите и щял да каже всичко за този случай.

Татко, разбира се, протестира, но това беше един от случаите, когато синът му го изненада, като не се показа „мекушав“. В своето отчаяние Бъни отиде по-далеч от всеки друг път:

— Може би мислиш, че нямам право да постъпвам така, докато живея на твои разноски, и може би би трябвало да напусна университета и да отида да работя, за да се прехранвам.

— Сине, никога не съм казвал подобно нещо.

— Да, но аз те злепоставям пред Върн и за тебе би било по-лесно, ако можеш да кажеш, че не живея на твой гръб.

— Сине, не искам да казвам подобно нещо. Но смятам все пак, че трябва да помислиш за моето положение.

— Аз мислих за всичко, татко — мислих, докато ме заболя сърцето. Но просто не мога да позволя любовта ми към когото и да било в този свят да заеме мястото на чувството ми за справедливост. Ние вършим престъпление, като държим тези хора в затвора, и аз заявявам, че Върн трябва да ги пусне, ако ли не, ще направя така, че да му стане горещо.

Върн се връщаше от изток и Бъни настоя той да обади желанието си по телефона на окръжния прокурор; би могъл да се обади и на съдията, ако счита, че е необходимо — Бъни се обзалагаше, че няма да му е за пръв път. А ако Върн не го стори, името на Бъни ще бъде обявено сред ораторите на масовия митинг. Пред татко проблесна спомен за онова ужасно събрание, на което говори Хари Сигър: той видя своя любим син да се слива със същата свирепа сган, да прегръща това море от злобни лица, размахани ръце и напъващи се да викат гърди!

Бъни поднови и заплахата си за Анабел:

— Предай на Върн заедно с поздравите ми, че просто ще обсадя момичето му и че ще я заведа на митинга. Ще й кажа, че той се мъчи да я държи в златен кафез, и това ще я накара да отиде; а като научи цялата история за тези политически затворници, тя ще накара Върн да се разкайва, че не го е направил по-рано.

Татко с труд се въздържа да не се усмихне. Бедният старец, тайно в сърцето си той се гордееше със смелостта на своя син.

Дали татко се възползува от този аргумент за Анабел и какво каза, остана погребано в историята, но два дни след като Върнън Роско се върна от Вашингтон с частната си кола, носейки в собствените си ръце скъпоценните документи с големи червени печати на министерството на вътрешните работи, окръжният прокурор на Сан Елидо се яви пред върховния съдия Патън и делата на осемте задържани за „престъпен синдикализъм“ бяха прекратени по „липса на доказателства“. Така Ви Трейси получи обратно своите десет хиляди долара, петролните работници бяха пуснати и бяха като полуслепи на слънчевата светлина, а Бъни отложи дебюта си в ролята на тази неприятна птица (името й няма значение), за която се казва, че мърси в собственото си гнездо.