Ъптон Синклер
Петрол (111)

XI

Скоро след това акциите на „Оксидентъл Стийл“ много спаднаха на борсата и Бърти се разтревожи, проявявайки собственически интерес в предприятието. Тя попита татко по този въпрос и той й обясни, че това са „само манипулации“. Но непосредствено след това започнаха да спадат и много други акции, включително и на „Рос Консолидейтед“, и тогава татко каза, че имало много глупаци, които играели комар и наддавали за акциите си, и затова те спадали. Но това обхвана цялата страна и имаше съобщения, че и големи предприятия, дори и банки, изпитвали затруднения. Назряваше паника, татко и „Върн“ загрижено се съвещаваха; те прекратиха всякакво по-нататъшно разширяване на работата и освободиха няколкостотин работници: „малко си поскриха рогата“, както се изрази татко. В банките имало много пари, каза татко, но само големите бизнесмени могли да ги ползуват: „Върн“ побеснял срещу Марк Айзенбърг, банкера, който го беше притиснал. Всичко това било трик на „Големите пет“, за да задушат „независимите“. Просто им се искало да вземат „Рос Консолидейтед“, като платят само пет или десет милиона!

Бъни има разговор с господин Ървинг, който му обясни, че това се дължало на системата на федералния резерв — машинация на големите банкери от Уол стрийт, предполагаем държавен съвет, а в действителност само комисия от банкери, която имала власт да пуска неограничено количество нови книжни пари по време на кризи. Тези пари се давали на големите банки и на свой ред се отпускали от тях под форма на земи на големите индустрии, чиито акции се притежавали и трябвало да бъдат пазени от тези банки. Така че при всяка паника едрите банкери били в безопасност, а дребосъкът трябвало да понася тежките последици.

В този случай ударът бил насочен срещу земеделските стопани. Те не били организирани и нямало кой да ги защищава: трябвало да изнесат реколтата си на пазара, а цените катастрофално падали — буквално милиони фермери щели да бъдат напълно разорени преди края на годината. Но цените на индустриалните стоки нямало да спаднат чак толкова, защото големите тръстове имали зад гърба си банките на Уол стрийт и могли да си запазят акциите. Бъни предаде това обяснение на баща си, който от своя страна го каза на господин Роско и той потвърди, че това, бога ми, било точно така: той познавал шайката, която можела да бърка в касата на Федералната резервна банка на западното крайбрежие и която закупвала всичко, каквото им паднело, но нямало да им се удаде на тези еди-какви си еди-какво си да турят ръка върху владенията на „Роско-Рос“.

Парите така не достигаха, че Бърти не можеше да получи нова кола, въпреки факта, че нейната беше смазана при едно сблъскване, а татко говори на трапезата за икономии, докато леля Ема започна да ги храни с мусака, направена от печеното от предишния ден. Навсякъде оскъдица и грижи по лицата на хората и загатване за банкрути и безработица във вестниците — те правеха всичко възможно да го прикрият, но то прозираше между редовете.

После изведнъж се случи нещо смешно. Една лятна вечер пред къщата на семейство Рос спря голяма лимузина с шофьор и от нея слезе представителна личност със снежнобял спортен костюм — висок младеж с жълтеникава коса и важен лик — Илай Уоткинс, да го вземат мътните! Той се ръкува с всички наред — беше усвоил маниерите на архиепископ, — а след това помоли татко за частен разговор. Двамата отидоха в кабинета на татко и след половин час Илай излезе широко усмихнат и с поклон си отиде; татко не спомена нищо за разговора, докато не остана насаме с Бъни, а тогава лицето му се разтегна в усмивка и той се закикоти: Илай, да вярва ли човек или не, се впуснал в търговия с недвижими имоти. Бил намерил в предградията парцел точно с размерите, подходящи за храм, какъвто ангелът господен му заповядал да построи, или по-правилно намерил посредници, имащи връзки с градския общински съвет и успели да получат разрешение за създаване на парцел с такива безпрецедентни размери. Така било изпълнено желанието божие и златният храм щял да се издигне. Но по някаква неизвестна причина господ пропуснал да предупреди Илай за паниката и той „загазил“, както всички обикновени нечестиви бизнесмени, със закъсняло близо един месец плащане на сто седемдесет и пет хиляди доларовия парцел. Приношенията по молитвените събрания намалели и бог му внушил, че искал Илай да използува някой друг начин за събиране на средства.

— Какво поиска той от тебе, татко?

— Бог му открил, че аз бих поел ипотеката върху собствеността му. Но аз му казах, че бог е пропуснал да му каже откъде да взема пари. Дадох му петстотин долара, за да му помогна.

— Но, за бога, татко! Аз мислех, че правим икономии!

— Е, Илай подчерта, че той благословил първия ни сондаж в Парадайз и затова сме получили толкова много петрол. Сам разбираш, че би било нещо като богохулство, ако отречех това.

— Но, татко, ти сам знаеш, че не вярваш в глупостите на Илай Уоткинс!

— Зная, но този човек има страшно много последователи и някой ден може да имаме нужда от него, в това никога човек не може да бъде сигурен. Ако скоро станат избори, тук или в Парадайз, ще можем да си върнем парите стократно, като накараме Илай да подкрепи нашата бюлетина.

Бъни обмисли всичко, сетне събра смелост и отиде пак при баща си.

— Слушай, татко, щом можеш да дадеш петстотина долара на Илай Уоткинс за една шега, аз искам петстотин долара за нещо сериозно.

Татко доби веднага обезпокоен вид. Не трябвало да казва на Бъни за тези пари!

— Какво е то, сине?

— Бях при господин Ървинг, татко, и той е много зле: не може да намери никъде работа като преподавател. Сложили са го в черните списъци. Виждаш ли, той трябва да казва, че е преподавател последните две години в „Съдърн пасифик“, и хората пишат там да искат сведения и той е убеден, че някой от университета им казва, че е „червен“.

— Не бих се учудил, но ти нямаш никаква вина!

— Да, имам, татко! Аз бях този, който го изведе и то накара да говори пред мене. Мислех, че това ще си остане само между нас, но те са имали някой, който ни е шпионирал.

— Е добре, сине, иска ли ти той пари?

— Не, предлагал съм му малко, но не ги иска. А зная, че има голяма нужда, и говорих по този въпрос с Хари Сигър и с Питър Нагл, които познават някои от профсъюзните деятели в града и смятат, че има възможност да се открие профсъюзно училище. Ние всички сме убедени, че господин Ървинг би бил идеален директор за него.

— Профсъюзно училище ли? — попита татко. — Това е нещо ново за мене.

— В него ще се учат млади работници.

— Но защо не отидат в редовните училища, които са свободни?

— Но там не ги учат нищо по трудовите въпроси. Поне не ги учат на нещо, което е вярно. Затова профсъюзните деятели основават учебни заведения, където способни младежи да могат да се подготвят, за да вземат участие в профсъюзната борба.

Татко се замисли:

— Значи, сине, то ще бъде място, където вашата червена група ще ги учи на социализъм и тем подобни.

— Не, това не е така, татко; ние нямаме за цел да учим хората на каквито и да било доктрини. Ние искаме да ги учим да мислят без предубеждения и това винаги е било схващането на господин Ървинг. Той иска работниците сами да могат да решават кое е добро и кое лошо.

Но това не можа да залъже татко дори за миг и той каза:

— Те всички ще станат червени, преди да са завършили училището. И виж какво, сине… нямам нищо против да ти дам петстотин долара за господин Ървинг, но няма да е справедливо спрямо мене да съм дал целия си живот, за да печеля пари, а ти да ги харчиш, за да учиш хората, че нямам право на тези пари!

Бъни се засмя и това беше най-доброто, което можеше да направи. Той и по-късно мисли върху това — все повече с течение на годините — и си даваше сметка как този проницателен старец прозираше в бъдещето и четеше живота!