Ъптон Синклер
Петрол (143)

IV

Това, което Бъни отнесе със себе си от посещението, беше последният призив на Върнън Роско:

— Не виждаш ли, момче, че баща ти е болен човек? Той не ще бъде още много години с тебе и един ден, когато ще е твърде късно, ще се събудиш и ще разбереш какво си му сторил. Единствената мисъл на този човек в света е била как да нареди живота ти по-добре; може да кажеш, ако искаш, че не е трябвало да го прави, и все пак той е живял за това. А сега ти… ти плюеш на живота му. Да, точно така и, щеш не щеш, трябва да го разбереш. Всичко, което е направил, е лошо, всичко е безчестно и мръсно и единствените хора, които имат някакви идеали и права, са групата нехранимайковци, които го мразят за това, че е преуспял, а те не могат. И ако мислиш, че старият не го чувствува, и ако знаеш, че това гризе сърцето му, тогава добре, знай го от мене и си отвори очите, преди да е станало твърде късно. Ако презираш парите на баща си, за бога, чакай докато умре и те станат твои.

Когато излезе от кантората на господин Роско, Бъни не мислеше вече за неприятностите на петролните работници. Дали е вярно, че здравето на татко е в такова лошо състояние? И няма ли начин да го накара човек да не работи толкова много? Необходимо ли е да бъде непрекъснато на разположение и да ходи на всеки нов сондаж на „Рос Консолидейтед“, било в Лобос Ривър, било в Парадайз или Бийч сити? И как ли ще се държи татко, когато борбата на работниците започне отново?

Рано през пролетта ръководителите на профсъюза имаха конференция и официално заявиха на петролната комисия, че пренебрегването на правителствения авторитет от собствениците е вече нетърпимо; или комисията трябва да се наложи, или в противен случай работниците ще действуват, както намерят за добре. Комисията не направи нищо, а когато ръководителите на профсъюза отправяха писма до комитета на собствениците, писмата оставаха без отговор. Стачката беше неизбежна и колкото по-дълго се отлагаше, толкова по-лошо беше за работниците.

Тогава се случи нещо странно: Ви Трейси дойде при Бъни; току-що бе привършила нов филм — този път без пропаганда, не, тя беше заявила на Шмолски, че никога вече няма да има нищо общо с Русия или със стачки, или нещо друго, което би наранило чувствителността на нейния петролен принц. Този път афишите обявяваха Виола Трейси в комедия в осем части за студентски лудории, озаглавена „Примамващи очи“. Ви беше прекрасна като кокетката на университета, където пленяваше сърцата едновременно на единадесетте футболисти и без да иска осуетяваше заговори на банда букмейкъри, заложила един милион долара за резултата от голям мач и се мъчеше да парализира отбора, като отвлече тяхната любимка-талисман. Бъни, който нямаше симпатии към букмейкъри и похитители, можеше да гледа спокойно работата по снимането на филма и да дава съвети за по-вярното предаване на колорита, тъй като имаше опит в университетските лудории.

„Световната премиера“ на филма щеше да се състои в Ню Йорк и звездата трябваше да присъствува.

— Бъни — каза му тя, — защо не дойдеш с мене да се повеселим?

Бъни никога не беше ходил на изток и предложението беше съблазнително. Имаше две седмици великденска ваканция, пък дори и да пропуснеше малко лекции, можеше след това да настигне останалите. Той каза, че ще си помисли, а по-късно през деня (това стана в „Манастира“) Анабел го попита:

— Защо не отидеш с Ви, като вземете и татко? Промяната ще му подействува добре.

Той се вгледа в откритото й лице и разтегна своето в усмивка.

— Какво значи това, Анабел: вие и Върн се опитвате да ни отдалечите преди избухването на стачката?

Тя отговори:

— Ако приятелите ти наистина те обичат, те ще искат да си щастлив.

А когато той каза нещо за това, че само страхливците бягали по такъв начин, тя му даде сразяващ отговор:

— За вечеря ще имаме печено агне, но ти не си смятал за необходимо да посетиш кланицата.

— Анабел — отговори той. — Вие сте социален философ.

А тя му каза, че много хора ходят на университет само за да изучават някакви дълги имена на нещо, което е обикновен здрав разум!

Очевидно разговорът беше много добре замислен, защото когато Бъни се върна в къщи, татко го попита:

— Каза ли ти Върн какво иска да направя?

— Не, татко, какво?

— В Ню Йорк ще има конференция, на която някой от нас трябва да присъствува, и той ме попита дали бих могъл да отида аз. Чудех се дали ще попречи на лекциите ти в университета, ако си позволиш малко по-дълга ваканция.

Бъни спореше сам със себе си. С какво би могъл да помогне, ако останеше тук? В първата стачка бе успял да уреди работниците да останат по домовете си, но сега нямаше да може да направи дори и това, защото с тези въпроси щеше да се занимава Върн, а той нямаше и пръст да помръдне. Сравнението на Анабел за агнето като че ли точно определяше положението на профсъюза на петролните работници. Клането можеше да продължи седмици и дори месеци, но щеше да бъде доведено до край и всичко, което Бъни би могъл да направи, би било да измъчва нещастния си баща.

После и Бърти бе посветена в заговора. Бърти искаше той да замине. Тя щяла да посети модния Уудбридж Райли, а след това да отиде на яхтата на Телма Норман и не желаела брат й да бъде замесен в стачка на петролните работници и пак да попадне във вестниците! Няма ли поне веднъж да помисли за татко и да даде възможност на стареца да си почине? На Бъни му омръзна да се препира и той каза — добре.