Ъптон Синклер
Петрол (7)

VI

Те минаваха през широка долина, безкрайни мили житни нивя, чиято зеленина блестеше на слънцето. В далечината имаше дървета, между които тук-таме се мяркаха къщи. „Търсите ли свой дом? — приятелски питаше един надпис. — Санта Инес е място за хора. Хубава вода, евтина земя, седем черкви. За сведения при Спраукс и Никълсън, продажба на недвижими имоти.“ След малко пътят се разшири, с редица дървета по средата, а от двете му страни се заредиха къщи. „Карай бавно, за да видиш нашия град, карай бързо, за да се видиш в затвора“ — обявяваше голям надпис и след това допълняше: „По заповед на Общинския съвет на Санта Инес“. Татко намали скоростта на двадесет и пет мили, тъй като любим трик на градските шерифи и мировите съдии бе да поставят клопки за водачите на моторни коли, които идваха с извънградска скорост: те те спираха и ти дръпваха голяма глоба… и ти виждаше във въображението си как този нов вид разбойници изразходват твоите долари за разгулен живот. Това бе също едно от нещата, на които татко щеше да сложи край: той казваше, че тези глоби трябвало да отиват в разпореждане на държавата и да бъдат използувани за поправка на пътищата.

„Оживено място, 15 мили в час!“ Главната улица на Санта Инес бе двоен булевард с два реда коли, паркирани под ъгъл по средата му, и по една редица, паркирана под ъгъл край двата бордюра. Трябваше да пълзиш бавно по тесен проход, да извардиш някоя кола, която излиза, и да се вмъкнеш в освободеното място с риск да закачиш калника на колата отдясно. Татко слезе; свали палтото си и грижливо го сгъна с външната страна навътре, подви навътре и ръкавите; това бе нещо, на което държеше особено много, понеже бе имал голям магазин с отдел „Мъжко облекло“. Той и Бъни грижливо сложиха палтата си в багажника на колата, заключиха го и тръгнаха по тротоара, наблюдавайки фермерите от долината Санта Инес и стоките, изложени за тях в магазините. Това бяха Съединените щати и човек щеше да види предлаганите неща във витрините на всяка друга главна улица, те бяха известни като „широко рекламирани в страната продукти“. Фермерът отиваше до града с широко рекламиран в страната автомобил, натискаше педала за газта с широко рекламирана в страната обувка; пред магазина за дребни стоки намираше широко рекламирани в страната списания, съдържащи всички широко рекламирани в страната реклами на широко рекламираните в страната стоки, които щеше да отнесе в своето ранчо.

Имаше някои подробности, които го отличаваха като град на Запада на САЩ: широчината на улицата, новотата на магазините, блясъкът на бялата им боя и мрежата от електрически светлини, увиснали над средата на улицата; също и мъжът с широкопола шапка, и хилавият стар индианец, който преживяше с устните си, както вървеше, и самотният каубой с кожени панталони. На един отвесен надпис се четеше с бели букви: „Кафене Елит“; на витрината му бе написано „Вафли“, а на вратата бе закачена с кабарчета листата, та да може да се види какво се предлага и какви са цените. Покрай една от стените бяха наредени маси, а край другата имаше тезгях с редица широки гърбове по ризи и тиранти, накацали на столчета: това беше начинът, ако човек искаше да бъде обслужен бързо, и затова татко и момчето седнаха на два останали свободни стола.

Татко беше в стихията си на такива места. Той обичаше да се „позакача“ с келнерките; знаеше какви ли не шеговити неща, смешни названия за нещата за ядене. Поръчваше яйца „опържени засмени“ или „с отворени очи, моля“. Казваше „Завийте детето в одеяло“ и се смееше на усилията на келнерката да разбере, че това означава сандвич с пържено яйце. Заговаряше на фермера, седнал от другата му страна, и се осведомяваше за състоянието на житата и изгледите за цените на портокалите и орехите; интересуваше се от всички тези неща като човек, който има петрол за продан на хора, които ще купуват повече или по-малко, в зависимост от това какво са получили за своите продукти. Татко притежаваше и земя; беше винаги готов да се сдобие с някой хубав парцел, тъй като навред в Южна Калифорния имало петрол — казваше той — и някой ден страната щяла неимоверно да забогатее.

Сега обаче те бяха закъснели според разписанието си и нямаше време за шеги. Татко си поръча пържен заек, Бъни обаче не поиска, не защото това будеше канибалски размишления покрай прякора му, а зарад прегазения заек, който бе видял тази сутрин на пътя. Той си избра свинско печено, понеже не бе виждал мъртво прасе. Така му донесоха две резенчета месо и пюре от картофи, направено на топка с дупка на върха, пълна с лепкав кафяв сос; имаше и кълцано цвекло и лист от зелена салата със сипан в него сос от ябълки. Келнерката му беше сипала повечко, защото й се хареса това хубаво почерняло дете, с розови бузи, с разпилени от вятъра къдри, чувствени като на момиче устни и жадни кафяви очи, които оглеждаха заведението и поглъщаха всичко — надписите по стените, бутилките с подправки и резените от сладкиша, дебелата весела келнерка и другата, слаба и уморена, която сервираше на него. Той я развесели с разказа си за полицая по движението, когото бяха срещнали, и надбягването, което бяха наблюдавали. Тя на свой ред ги предупреди за клопката за превишена скорост непосредствено след излизането от града; седналият до Бъни мъж бил заловен именно там и глобен десет долара, така че имаше много материал за приказки, докато Бъни завърши обеда си и изяде парче сладкиш със стафиди и изпи чаша мляко. Татко даде на келнерката половин долар бакшиш, което беше нечуто нещо за обслужване на тезгяха и изглеждаше почти неморално, но тя го прие.

Те караха много внимателно, докато отминат клопката; след това „дадоха газ“ по широк булевард, известен като „Пътят към мисията“, с бронзови камбани, закачени на стълбовете по протежението му. В този край пътищата носеха различни живописни названия: „Пътят към Дяволската градина“, „Пътеката по края на света“, „Руслото на планински поток“, „Дирята на снежния ручей“, „Каньон на хилядата палми“, „Смокиновият път на Джон“, „Проходът на койотите“ и „Заешката следа“. Имаше и „Телеграфен път“ и това бе много интересно за момчето, тъй като бе чело за една битка по време на гражданската война за завземането на един „Телеграфен път“: когато минаваха край него, момчето си представяше пехота, скрила се в храстите, и кавалерия, препускаща през полето; Бъни трепваше от вълнение и татко го питаше:

— Какво има?

— Нищо, татко, само си мислех!

Смешно момче! Винаги си представя разни неща!

Имаше и испански имена, ревностно пазени от благочестивите местни „посредници за продажба на недвижими имоти“. Бъни знаеше тяхното значение, защото учеше испански, та един ден да бъде подготвен да се оправя с мексиканските работници. „Ел камино реал“ — това означава „Кралско шосе“; и „Вердуго Каньон“ — това означаваше „палач“.

— Какво е станало там, татко?

Татко обаче не знаеше историята; той споделяше мнението на производителя на един широко рекламиран в страната автомобил, че историята в по-голямата си част е глупаво нещо.