Ъптон Синклер
Петрол (21)

IV

Господин Бензингър бе изпратил два камиона с мексиканци, които поправиха пътищата; господин Аскот също устоя на обещанието си и достави дървения материал за кулата; главният дърводелец на татко също беше събрал хората си и те бяха нарязали гнезда на талпите и пробили в тях дупки и им сложили болтове; след това кулата постепенно се заиздига и достигна височината сто двадесет и два фута, права, сигурна и яка! Имаше стълба и площадка на половината височина и друга на самия връх; всичко беше хубаво, чисто и ново и татко позволяваше човек да се качи там и да види гледката, високо над къщите и дърветата до сините води на Тихия океан — ах, това беше чудесно! А след това пристигна керванът от камиони, пристигнаха с грохот точно по залез-слънце, изпрашени и измърсени от пътуването, но пълни с въодушевление, ако се съдеше по врявата, която вдигнаха, приветствувайки с тромбите Дж. Арнолд Рос и неговия син. Канавката край пътя бе запълнена с чакъл, за да могат камионите да влязат в „полето“. И те вече бяха там: дванадесет и наредени в права редица.

На сондовата кула имаше ярки електрически лампи и работници със запретнати ръкави на ризите в защитен цвят. Те се заловиха за работа с желание, защото работеха пред погледа на „стария“ — господаря, който плащаше и държеше съдбите им. Те го уважаваха, защото „старият“ разбираше работата си и никой не можеше да го излъже. Харесваха го и зарад това, че съчетаваше разумна мярка благост с взискателността си; беше непринуден и непретенциозен: когато се струпваше много работа, сядаше заедно с тях да яде фасул и да пие чаша кафе в гостилничката. Беше „славен човек“, а с това съчетаваше блясъка на милион долара. Да, имаше у него истинска „мая“, „мая“ с варели, и какво представлява един магьосник, който вади зайци и безкрайни панделки от ръкавите си, в сравнение с този, който може да извади десетина-двадесет сондови кладенеца и толкова мили стоманени обсадни тръби, и резервоари, и кервани от камиони, и пътища, по които те да пътуват?

Те обичаха и „хлапето“, защото то се държеше също така простичко като татко му и беше весело и се интересуваше от това, което вършеха, задаваше умни въпроси и запомняше обясненията. Да, хлапе като него щеше да изучи работата на баща си и да я продължи; татко добре го учеше. Той знаеше всички работници по име, не се обиждаше от шегите им и имаше стари дрехи, изцапани съответно с масло, които си слагаше и се залавяше за всяка работа, която можеха да свършат малките му ръце.

Сега обаче нямаше място за шеги: беше време да се счупят всякакви рекорди. Имаше голям циментов блок за двигателя, а върху него дървен блок, който да поема трептенето. Камионът, на който бе натоварен двигателят, се приближи там със заден ход, бе подпрян, скелето здраво закрепено и за миг двигателят бе хлъзнат на мястото му и готов за работа. В същото време друга бригада бе приготвила големия парен котел. Наблизо имаше цистерна с нефт, тръбата за подхранване с гориво беше свързана и котелът стана готов да дава пара. Междувременно и вторият камион се приближи със заден ход и скелето бе сложено под лебедката; когато дойде на следната сутрин, Бъни намери големия „барабан“ монтиран на мястото му, а кронблока качен горе на кулата и сега разтоварваха щангата. Те връзваха със стоманена верига по две-три тежки тръби едновременно, а след това една макара със стоманена кука грабваше веригата; двигателят започваше да пухти, веригата и стоманеното въже се опваха и те се свличаха от камиона. Тези тръби бяха дълги по двадесет фута и тежаха по деветнадесет фунта един фут, а като се имаше пред вид, че дълбочината на сондажа можеше да стигне една миля, това правеше петдесет тона стомана и кулата трябваше да издържа този товар, стоманените въжета да могат да го вдигат, а барабанът и двигателят — да устоят на напрежението.

Хората недоволствуват срещу цената на бензина, но никога не се замислят за цената на щангите и обсадните тръби!

Бъни беше чувал всички тези неща стотина пъти, но на татко никога не му омръзваше да ги повтаря. Той никога не бе напълно доволен, ако момчето не бе край него и не изучаваше неговата работа. Човек никога не бива да се самоизлъгва с мисълта, че може да наеме специалисти, които да следят за работата, защото как ще разбереш дали някой е специалист, ако сам не знаеш толкова, колкото знае той? Един ден надзирателят ти може да умре или някой друг да ти го подмами с повече пари и тогава какво ще стане с тебе? Бъди свой собствен специалист, казваше татко!

Машинарията, която вършеше въртенето, се наричаше „ротор“; той бе свързан с двигателя посредством стоманена верига, точно като ролковата верига на велосипед, с тази разлика, че звената й бяха големи колкото юмрук. Роторът имаше отвор в средата през който минаваше щангата. Също такъв отвор имаше и в пода на кулата, а скоро щеше да има и в земята! Отворът в ротора беше квадратен и най-горната щанга също бе квадратна и пасваше в този отвор; тя се спускаше през отвора, но първо й се завинтваше „преходникът“ и „длетото“ — приспособлението, с което всъщност се извършваше пробиването. Започваха с „дисково длето“ — на него имаше две стоманени части като чинии, поставени една срещу друга, и когато те се въртяха, тежестта на тръбата ги караше да прогризват път в почвата. Започваха с длето от осемнадесет инча, то се удряше с кръгово движение и прорязваше дупка, широка два фута.

Най-сетне дойде времето, когато всичко беше на място, последната гайка затегната и сондата готова за дългото си пътешествие в недрата на земята. Това беше велик момент, подобен на спускане на нов кораб на вода или въвеждане в длъжност на първия президент на някоя република. Бяха се събрали приятели, работници от съседни обекти и тълпа зяпачи. Работниците се бяха блъскали три седмици с постигането на тази цел и сега стояха, и дневната и нощната смяна, горди с миналото и нетърпеливи пред бъдещето. Машинистът бе сложил ръка върху ръчката и не сваляше очи от татко. Татко кимна, той натисна ръчката, двигателят заработи, механизмите страховито загърмяха и длетото се вряза в земята: „Спъд, спъд!“ Поне хората смятат, че така чуват този звук, затова наричат тази операция „спъдиране“. „Качвай се всички за Китай!“ — извика напевно надзирателят и всички, които бяха с чисти ръце, се ръкуваха с татко, включително и господин Банксайд, на чиято земя работеше сондата, както и госпожа Банксайд и цялото семейство Банксайд. Те отведоха татко и Бъни в своя дом, който беше на този парцел, отвориха бутилка шампанско и пиха по една глътчица за сондажа Рос-Банксайд №1, който бе вече на дълбочина пет-шест стъпки в земята.