Ъптон Синклер
Петрол (184)

II

През този втори меден месец имаше само един облак, но Бъни го пазеше дълбоко в душата си. Както в Берлин, така и във Виена имаше „младежки“ вестници и той се чувствуваше задължен да посети редакциите им и да покани редакторите им на обед и да изпрати на Рейчъл дописки за публикуване. Във Виена имаше вестник на английски език, посветен на защитата на политическите затворници; този вестник беше комунистически, но така добре камуфлиран, че Бъни не можа да открие това и така или иначе искаше да се срещне с редакторите. Той продължаваше да прави жалки усилия да разбере и двете страни — дори тук, в Централна Европа, където социалисти и комунисти много пъти бяха водили открита война.

В тази мрачна редакция в работнически квартал Бъни изживя нещо ужасно. Доведоха да му покажат същество, което някога е било младеж, но сега приличаше на скелет, покрит с жълто-зелена кожа. То имаше само едно око и едно ухо и не можеше да говори, защото езикът му бил откъснат или отрязан, а повечето предни зъби бяха извадени, по бузите му имаше белези от дупки, причинени от изгаряния с цигара. Ноктите на пръстите му също бяха изтръгнати, а по ръцете също имаше следи от изгаряния; хората от редакцията вдигнаха ризата му и показаха на Бъни как месото е било нарязано на ивици и раздрано от бичове на всички посоки, като кръстосани щрихи на графика с перо и мастило.

Това беше затворник, избягал от румънските тъмници, и белезите свидетелствуваха за цената на отказа да издаде другарите си на белия терор. Тук, в тази редакция, имаше снимки, писма и клетвени показания, защото това се вършело спрямо хиляди мъже и жени в Румъния. Правителството било в ръцете на банда разбойници от управляващата класа, която крадяла всичко, което й паднело, и разпродавала природните богатства на страната: току-що на една американска компания била дадена концесия за едно от най-големите румънски петролни полета, може другарят Рос да е чул за това нещо? И другарят Рос каза, че е чул, но не каза, че в нея участвува и баща му!

Тази жертва на белия терор била от Бесарабия, провинция, отнета от Русия въз основа на благословения принцип за самоопределението. Тя била населена с руски селяни, чийто естествен стремеж за свобода бил посрещан с убийства и изтезаване до смърт не само на всеки, който се бунтувал, но и на всеки, който изразявал симпатии към бунта. Нито пък това било изолиран случай, това било положението, преобладаващо по цялата граница на Русия, хиляда мили от Балтийско до Черно море. Всички тези области и страни, населени с руски селяни, били отнети от червените и дадени на белите. И ето, такова било положението — на изток от граничната линия селяните имали своя земя и правителство, те били свободни мъже и жени и създавали работническа цивилизация, докато от другата страна те били крепостни роби и зависели от благоволението на господарите, които ограбвали плодовете на техния труд, били ги и убивали, ако те посмеели да изразят някакво недоволство. Нямало възможност да се попречи на селяните от едната страна да преминават на другата; а разликата между двете цивилизации била толкова ясна, че я разбирали дори и децата. Затова класовата борба продължавала през цялото време — ужасна гражданска война, за която нито една дума не било позволено да стигне до външния свят.

Оставена сама на себе си, тази земевладелческа аристокрация не би могла да просъществува и година. Но те имали зад гърба си световния капитал: те получавали от американския едър бизнес муниции, с които да извършват клането, или пари, с които да правят муниции. Да, именно Америка подкрепяла белия терор, за да може да събира лихвите за дълговете и да купи страната — железниците, мините, петролните полета, дори големите замъци и чифлиците. Няма ли другарят Рос да разкаже на американския народ каква кървава работа вършат техните пари?

Бъни си отиде с този въпрос, натежал на съвестта му. Дали да разкаже или не? Дали да започне да разказва най-напред на своята любимка на света? Дали да й каже, че младият княз Мареску, от когото тя толкова много се възхищава, е син на един от най-кървавите разбойници от управляващата класа?

През цялото време, докато развеждаше любимата си по виещите се проходи сред прекрасните заснежени планини на Швейцария, Бъни не беше щастлив, както би трябвало да бъде. Той дълго оставаше мълчалив и когато Ви го запитваше какво му е, отклоняваше въпросите й. Но скоро тя го накара да признае — тя беше умна, както повечето жени, когато се отнася до любовта.

— Да не е заради тези червени, които посети?

Той каза:

— Да, мила, но нека да не говорим за това, то няма значение за нас.

Тя обаче отговори заплашително:

— Ще има най-голямо значение!