Ъптон Синклер
Петрол (213)

XIV

Пол започна да размахва ръце; наложи се да го държат, но когато се опитаха, той взе да се боричка. Дали си представяше, че го е хванала охраната против стачниците в Парадайз? Или виждаше тъмничарите в Сан Елидо? Или агентите от федералната тайна служба? Или френски жандарми? Или моряците от флота? Или главорезите с брадви и парчета желязна тръба? Той се бореше с яростта на луд и тогава Бъни хвана едната му ръка, Грегор другата, а Рут и Рейчъл се вкопчиха в краката му, докато медицинската сестра донесе тичешком усмирителна риза. Така с големи усилия успяха да го вържат. Той се мъчеше да се освободи и лицето му почервеня и жилите му се показаха по шията, но ризата го сковаваше — той не можеше да се отърве.

В същото това време през отворения прозорец станцията VXZ предаваше от главната обедна зала на хотел „Адмиралти“: сливаща се в едно глъчка на няколкостотин души, викове, песни, крясъци, от време на време звън от счупена чиния или удряне с юмрук по маса. Някой произнасяше реч, но беше толкова пиян, че едва можеше да говори, а и тези, които го слушаха, бяха толкова пияни, че едва ли биха могли да го разберат. Чуваха се отделни откъси — „славна победа“, „най-великата страна“, „здрави институции“, „най-великият човек, който някога е бил в Белия дом“, „Предпазливият Кал“, „Ура за Кулидж!“ Буря от възгласи, крясъци, смях… и гласът на говорителя по радиото, който също беше пиян, фъфлеше: „Бейби Бел… най-пламенната малка бейби, изпей ни нещо пламенно, направо от огъня. Започвай, бейби, аз ще те държа“.

Да, говорителят беше пиян, самото радио беше пияно, уредите не поддържаха постоянната дължина на вълните, етерът не можеше да ги отнася направо, те лъкатушеха и се гърчеха. Законите на физическия свят залитаха, господ беше пиян на своя трон, толкова се радваше на избора на най-великия човек, какъвто Белият дом е виждал. Бъни, замаян от изтощение, виждаше картината през мъгла от звуци и движение, бляскащите гърла на тромпети, размахване на флагчета, святкане на електрически надписи, лудеене на сатири, скачане на диваци, кълчене на финансови магнати и метресите им, подражаващо съвкупление. Бейби Бел продължаваше да крещи пред микрофона, човек пропускаше части от песента при всяко нейно залитане, но отделни откъси достигаха и обрисуваха нимфоманията на „Пламенна Мейми, прелъстителко неотразима… в града е най-страстна… прекрасна… любовна мъчителка… мъжете гори!“

— Боже господи, боже господи — извика Рут. — Мъчи се да ми говори!

И наистина за миг това изглеждаше така. Окото на Пол се отвори, широко и ужасено: той повдигна глава, той захърка…

— Когото залюбва, тя го погубва! — крещеше гласът от радиото.

— Пол! Какво ти е? — изпищя Рут.

— Не е ли смешно: пипне пари и ги изгори!

Пол се отпусна назад и свърши, а Рут, сключила ръце, сякаш му се молеше, като че ли го следваше с душата си към далечното място, където отиваше.

— Пламенна Мейми работеше в мини и още на девет години изяде кутия кибрит!

— Той е мъртъв! Той е мъртъв! — Рут сложи ръка върху сърцето на Пол и скочи с писък.

— Пламенна Мейми, прелъстителко неотразима — повтаряше се пак припевът, — най-жарката бейби в целия град!

Рут се спусна към прозореца и се хвърли… не, не можа да се хвърли, защото Бъни се оказа по-бърз от нея; другите му помогнаха да я държи, докато дотича медицинската сестра със спринцовката и след няколко минути Рут лежеше на походно легло отстрани и изглеждаше мъртва като брат й.

Съседът завъртя радиото на станция RWKY, Ейнджъл сити, която предаваше от собственото си студио. „Последният бюлетин от Ню Йорк. Ръководството на Републиканската партия заявява, че Калвин Кулидж има най-голямото мнозинство, получавано досега в историята на Америка, близо осемнадесет милиона гласа. Лека нощ, драги радиослушатели.“