Ъптон Синклер
Петрол (64)

VI

Тъкмо преди да започне учебната година, Бъни се заинати и отиде в Парадайз да прекара една седмица с татко, а там завари Пол, дошъл в тридневен отпуск. Оказа се, че Пол нямало да бъде изпратен отвъд океана; във войската го сложили на старата му работа — да строи бараки, — само че сега, вместо десет долара на ден, получавал тридесет на месец „и фасул“. Ето какво значило за един работник да бъде патриот! Каква разлика представляваше това, противопоставено на трите милиона на Томи Хойт и сто и двадесетте хиляди седмично на татко от договорите за доставка на петрол! Но никой не мислеше за това поради красноречието в изказванията на президента и наситената разпаленост на четириминутните агитатори.

Пол изглеждаше едър и силен в своята зеленикава униформа, а Рут беше щастлива, че няма да изпратят Пол да бъде убит. Мили беше щастлива, защото скоро щеше да има дете, а Сади — защото имаше един млад чифликчия, който „й правеше компания“. Татко беше щастлив, защото беше сполучил с един нов сондаж и с това бе доказал наличността на залежи и по цял друг склон в Парадайз; сега строеше петролопровод, подготвяше огромно разширение — банкерите не можеха да го спрат, той вече можеше да се финансира с петрол!

Всички бяха щастливи, освен Бъни, който не можеше да мисли за нищо друго, освен за това, че Юнис е сърдита и рискува да я загуби. Беше го предупредила да не я оставя сама; ако замине, ще го накаже. Бъни знаеше, че го казва сериозно: беше имала любовници преди него, щеше да има и след него. Тези „прегръдки“ за нея бяха ежедневна необходимост, а едно момиче не можеше да ги получи, освен ако е готово да „прекрачи границата“. Такава беше етиката, господствуваща в тази модна и елегантна компания: богатите ученици излизаха по двама на лов с луксозните си спортни коли, качваха момичета да ги повозят и ако момичетата не пожелаеха да участвуват в играта според техния вкус, сваляха ги на пътя, където завърнат, десетина мили извън града. Формулата беше кратка и ясна: „Прегръдка или ходене пеша!“

Бъни правеше дълги разходки, мъчейки се да прогони лютата си треска. Връщаше се за спане, но вместо да заспи, мислеше за Юнис и отново го обземаше многообразното опиянение на сетивата: тя му се привиждаше с всичките й изкушения и невъздържаност. Веднъж или дваж Бъни се опита колебливо да разкаже тези неща на Пол — за него Пол беше нещо като бог, твърда и надеждна нравствена сила, от която можеше да потърси подкрепа. Бъни си спомняше презрението, с което Пол беше говорил за „блудството“, а Бъни не беше знаял какво точно е искал да каже, но сега, уви, знаеше това твърде добре. Опита се да признае, но го беше срам и не успя да прекрачи преградата. Вместо това се извини криво-ляво пред баща си и се върна в Бийч сити три дни по-рано, отколкото беше възнамерявал; и по целия път в ушите му звучаха думите на Пол, онези жестоки думи, които му беше казал по време на стачката:

— Много си малодушен, Бъни, много си малодушен!