Ъптон Синклер
Петрол (44)

III

Работата по кладенеца за вода и прокарването на телефонна линия започна и татко каза, че било време да се помисли за жилища на работниците. Могли да се задоволят и с барака, докато се сондира, а след това, ако открият петрол, ще построят хубави жилища за семействата им. Татко каза на Пол, че е глупаво да хаби времето си с фасула и ягодите, защото с тях ще остане беден цял живот. Най-добре ще е да стане дърводелец и да се заеме с този строеж, а след това може да се научи да работи на петролна сонда. Татко щял да повика своя главен дърводелец, за да пресметне материала за бараката и да се погрижи за основите и подлогите, а след това Пол можел да довърши работата с дърводелци, които щял да набере от околността, а татко щял да му плаща по пет долара на ден, което щяло да бъде около пет пъти повече от онова, което би изкарал сам на този стар чифлик. Пол каза добре и една вечер двамата седнаха и направиха план на бараката. Трябвало да бъде много хубава, каза татко, защото това бил сондажът на Бъни, а Бъни ставал малък социален реформатор и имал намерение да храни своите хора с деликатеси. Вместо едно дълго помещение с легла щяло да има малки отделни стаички, всяка със свой прозорец и с две легла едно над друго за работника, от дневната и от нощната смяна. Щяло да има и един-два душа, а освен трапезарията, кухнята и склада — и хубава всекидневна с грамофон, списания и книги; това било идея на самия Бъни — той искал да има образовани петролни работници.

Татко и Бъни отидоха в Роузвил да купят мебели и други необходими неща за своята къща, която вече бе готова. Татко купи току-що излязъл брой от вестника „Орел“, развърна го и избухна в гръмогласен смях. Бъни никога преди не бе го виждал да прави такова нещо, затова бързо надникна във вестника и видя на първата страница съобщение за някой си Адоунайджа Прескот, чифликчия, който живеел някъде между Парадайз и Роузвил: преди около три месеца колата му се преобърнала и му се счупила ключицата и сега той съдел общината и искал обезщетение от петнадесет хиляди долара; нещо повече: той съдел всички до един членове на комисията по поддържането на пътищата, като ги обвинявал, че не са изпълнили обществения си дълг, като са оставили пътя в такова опасно състояние! На втората страница на вестника имаше две колони коментарии за ужасното състояние на споменатия път; наблизо имало минерални извори, за които имало предложение да бъдат разработени, но проектът бил изоставен поради липса на транспорт; сега пък имало вероятност да се намери петрол, но имало опасност и за това да попречат лошите пътища, които правели Сан Елидо един от най-назадничавите окръзи в щата. „Орел“ пишеше, че един проникнат от обществено чувство чифликчия, Джоу Лаймачър, обикалял с молба за незабавното поправяне на пътя покрай улея и трябвало да се надяват, че всички граждани и данъкоплатци ще я подпишат.

На следния ден господин Лаймачър дойде с ръждясал „Форд“ и поиска татко да се подпише! Татко доби много замислен вид и каза, че това щяло да му струва страхотно много в данъци. Проникнатият от обществено чувство господин Лаймачър, на когото господин Джейк Кофи плащаше за тази работа по три долара на ден, поспори с татко и на края татко каза добре, той не желаел съседите да го сметнат за скъперник, и подписа редом с другите. Четири дни по-късно дойде новината, че комисията се събрала на извънредно заседание и решила незабавно да се започне поправката на пътя край улея; а два дни след това пристигна нивелачната бригада, впрягове едри коне с тежки плугове — човек никога не би помислил, че ги има толкова много в окръга. Те разораха земята, работници с ломове разчистиха камъните, други впрягове със скрепери разхвърляха пръстта насам-натам и съвсем скоро той заприлича на шосе. А след това, започвайки откъм Парадайз, запристигаха безброй товари трошен камък с големи камиони, които вдигаха каросериите си назад и сваляха докараното. Имаше машини, които заравняха този материал, и огромни парни валяци да го набиват — чудесно беше да се наблюдава какво могат да направят парите на татко!

Те бяха поръчали дървен материал за бараката и го получиха на малки части и Пол работеше с пет-шест майстори от околността. Беше ги наел сам, като им телефонира от Парадайз; и ако някой от тях се чувствуваше унижен, че работи под заповедите на деветнадесетгодишен шеф, двадесет и два доларовият чек на татко оправяше самочувствието им в дванадесет и половина всяка събота. Дори старият господин Уоткинс, бащата на Пол, бе поразен от внезапното издигане на своята „черна овца“ и не говореше вече за огъня и жулела на преизподнята. Всичко това ставаше на неговия чифлик, нали разбирате; чуковете на майсторите тракаха по цял ден, а горе, в края на дерето, от артезианския кладенец струеше вода и бригада работници с коне прокарваха път до мястото на сондовата кула. На семейство Уоткинс им се струваше, че целият окръг се е преселил на техния чифлик. А това значеше високи цени, и то на самото място, за всичко годно за ядене, което можеха да предложат. Човек не можеше да не остане поразен от такава оживена дейност, макар и да знаеше, че то е дейност на сатаната!

Но най-хубаво повлия това на Рут, която просто сияеше от радост пред успеха на Пол. Рут се грижеше за домакинството на татко и Бъни, освен това, което правеше за Пол и за себе си; но това изглежда й понасяше, тя напълня и бузите й порозовяха. Сега имаше пари да си купува обувки, чорапи и чисти дрехи и Бъни изведнъж забеляза, че тя е доста хубаво момиче. Тя споделяше мнението на Бъни, че баща му е великолепен човек, и изразяваше възхищението си, като му правеше сладкиши и пудинги, независимо от това, че той се мъчеше да намали теглото си! Четиримата вечеряха заедно в къщата на Раскъм с буганвилията всяка вечер, след като свършваше уморителната дневна работа; след това оставаха до късно на лунна светлина на верандичката и говореха за това, което бяха направили и което щяха да направят, и светът бе наистина интересно място за живеене!