Ъптон Синклер
Петрол (10)

II

Къщата на булевард „Лос Роблес“ №5746 принадлежеше на Джоу Гроарти, нощен пазач на Алтман Лъбмър Къмпани ъв Бийч сити. Госпожа Гроарти беше взимала да пере чужди дрехи, та да помогне за издръжката на седемте им деца; сега, след като те бяха пораснали и се разпилели, тя отглеждаше зайци и пилета. Джоу отиваше на работа обикновено в 6 часа след обед, но на третия ден след „находката“ събра кураж да напусне работата и сега стоеше на пътната врата: слаб старец с посивяла коса, с черен костюм, с целулоидна яка и черна връзка — дрехите му за неделен и празничен ден, за сватби и погребения. Госпожа Гроарти не бе имала рокля, подходяща за сегашния случай, и затова бе откарана до града с „Форда“ на мъжа й, където бе похарчила част от петролните си надежди за вечерна рокля от жълт сатен. Тя малко се смущаваше, защото бе много разголена, както горе около ръцете и гърдите, така и долу, където дебелите й прасци бяха стегнати с бродирани копринени чорапи, толкова тънки, че почти не се забелязваха. Роклята беше от тия, каквито носили „жените от обществото“, както я бяха уверили продавачките, а госпожа Гроарти бе твърдо решила да е една от „тях“.

Къщата бе в традиционния стил „бунгало“ и е била построена от по-богати хора в дните на разцвета на търговията с недвижими имоти. Бяха им я предложил и на безценица и госпожа Гроарти се бе спряла на нея зарад чудесната всекидневна. Бяха дали всичките си спестявания в брой, а остатъка изплащаха по тридесет долара на месец. Имаха акт за собственост и бяха редовни с вноските си, така че можеха да бъдат напълно сигурни.

Когато човек пристъпеше прага на къщата, първото нещо, което виждаше, бе блясъкът, най-прекрасната лъскавина, която някой е видял по дървени мебели, а за да се засили още повече това впечатление, бояджията ги бе направил на вълни, имитация на жилките на дъба — трябва да имаше десет хиляди черти, всяка една — отделно дръпване на четката. Камината бе направена от многоцветни камъни, също полирани и светещи като елмази. В дъното, най-забележителното нещо в стаята, имаше дървена стълба с парапет, също лъскав и на вълни; тази стълба водеше нагоре, а след извивка имаше площадка и на нея — саксия с палма. Човек би я взел за стълба, като всички други стълби, предназначена да го заведе на горния етаж. Човек можеше да е бил стотици пъти в къщата на Гроарти и да я е разглеждал и денем, и вечер, преди да схване, че нещо не е наред; но някой ден, случайно, както си стои пред къщата, изведнъж в ума му щеше да проблесне, че домът на Гроарти има плосък покрив над цялата площ и никъде над него няма втори етаж. Тогава щеше да влезе вътре, подтикнат от ново, злостно любопитство, да разгледа стълбата и площадката и да си даде сметка, че те не водят за никъде, че тяхната красота е единственото оправдание за съществуването им.

Госпожа Гроарти стоеше при масата в средата на всекидневната и очакваше пристигането на поканените. На масата имаше ваза с рози, а непосредствено пред нея, биеща на очи под електрическата лампа, красива книга, подвързана със синьо платно и надпис със златни букви: „Помагало за дами. Практическо ръководство за добро държане“. Това бе единствената книга в дома на Гроарти и се намираше там от два дни; един съобразителен продавач в универсалния магазин, след като й продаде сатенената рокля, спомена на бъдещата „кралица на петрола“ за съществуването на тази полезна книга в книжарския отдел. Госпожа Гроарти четеше книгата в свободни моменти, а сега я бе изложила като доказателство за култура.

Първа пристигна вдовицата Мърчи, която живееше на края на квартала в малко бунгало с двете си деца: беше хилава, държеше се плахо и носеше черни маншети. Тя започна да се възхищава от роклята на госпожа Гроарти и да я облажава за късмета да живее на южния склон на хълма, където човек може да носи скъпи дрехи. По северния склон, където господствуващите ветрове бяха отвели петрола, човек разсипваше обущата си всеки път, когато се подадеше навън. Някои хора още не смеели да запалят кухненските си печки, защото се бояли от експлозия.

След това дойдоха госпожа и господин Уолтър Бляк с големия си син, собственици на ъгловия югозападен парцел; те имаха и друг имот в града. Господин Бляк беше с кариран костюм, имаше предразполагащо държане и носеща късмет златна фигурка на животно като висулка на часовника върху обемистия му корем. Госпожа Бляк, която също бе обемиста, имаше в къщи не по-лоши рокли от тази на госпожа Гроарти, но с държането си подчертаваше, че не ги бе облякла, за да дойде на някакъв си зелев бостан. След тях пристигна господин Дъмпери, дърводелец, който имаше къщичка зад Гроарти, гледаща към „Елдорадо Роуд“, на другата страна на квартала; господин Дъмпери бе кротък човечец с увиснали рамене и ръце, загрубели от дългогодишен тежък труд. Той не беше много добре със смятането и се измъчваше от тази неочаквана неизвестност, нахълтала в живота му.

Сетне дойдоха Рейтълови, които имаха сладкарница в града — много възпитана млада двойка, която се мъчеше да угоди на всички и много страдаше, понеже досега това се беше оказало невъзможно; те бяха собственици на един от „малките парцели“. После дойде господин Ханк, мършав и остролик човек с дразнещ глас; той притежаваше съседния „малък парцел“ и тъй като бе бивш златотърсач, считаше се за познавач на петролните работи. След него дойде неговият неприятел, господин Дибл, адвокатът, който представляваше отсъствуващия собственик на северозападния ъгъл и беше причинил много неприятности с настояването си за разни формалности, които бяха трудни за разбиране от неадвокати; той упорито се беше мъчил да отдели северната половина на блока и бе считан за предател от хората от южната половина. След това дойде господин Голайти, собственик на един от „средните“ парцели. Никой не знаеше с какво се занимава, но той правеше впечатление с хубавото си облекло и изтънчени обноски; беше помирител, имаше приятен плътен глас и говореше много; единствената беда беше, че когато свършеше, човек оставаше малко несигурен какво точно е казал.

Семейство Бромли, заможна възрастна двойка, пристигна с голяма кола. Те доведоха Лолкърови, две еврейчета шивачи, с които при обикновени обстоятелства биха говорили само в шивачницата, но с тези съюзници те контролираха четири от „средните парцели“, които бяха достатъчна площ за петролен сондаж и понеже се врязваха по средата на квартала, бяха им дали възможност да заплашват със сключване на отделен договор. След тях дойде семейството Сайвън от къщата си на североизточния ъгъл; те бяха претенциозни хора, които гледаха отвисоко на съседите си, и то без основание, тъй като се возеха с купена на вехто кола, модел от преди три години. Те бяха тия, които бяха сключили договора за наем и всички бяха сигурни, че са получили и хубава комисиона, но нямаше начин да го докажат и не можеше да се направи нищо поради това, че всички други, които бяха донесли предложения за даване парцелите под наем, тайно бяха получили обещание за такава комисиона.

С тях дойде господин Сам, мазач, който живееше във временно струпана „гараж-къща“ върху „малкия“ парцел, съседен на Сайвънови. Неговото жилище не струваше нищо, но въпреки това той бе един от онези, които вдигаха най-голям шум, че сградите трябвало да бъдат преместени за сметка на наемателя; беше се опитал дори да вмъкне условие за плащане на обезщетение за лехите с фасул и домати, които бе засадил на своя парцел. Другите се бяха помъчили да го провалят, когато изведнъж за техен ужас мълчаливият господин Дъмпери, дърводелецът, стана и заяви, че според него това било много справедливо искане; сам той имал седем лехи с царевица и току-що цъфнал фасул и смятал, че договорът трябвало да предвижда поне условието първият сондаж да започне да се работи на някой от незасадените парцели, та да се даде време на градинарите да приберат плодовете на своя труд.