Ъптон Синклер
Петрол (166)

VI

Бъни получи писмо от Дан Ървинг, в което му пишеше за новата си работа. Много лесно било в тези дни човек да е кореспондент на радикалния печат във Вашингтон: обикновените вестникари били затрупани от материали, които не им се позволявало да печатат. Всички, освен неколцина „корави типове“, преливали от възмущение пред това, което виждали, и когато срещали Дан, изливали го пред него. Единствената беда била, че неговата работническа служба по печата разполагала с много ограничено място и само тридесет-четиридесет радикални вестника, които биха погледнали неговите материали.

Президент Хардинг довел със себе си тълпа свои последователи, негови политически телохранители от родното място; вестникарите ги наричали „бандата от Охайо“ и те грабели всичко, каквото им попаднело. Барни Брокуей дал на един от своите привърженици пост в тайната служба; той бил „уредникът“ и ако някой имал нужда от услуга, предварително определял цената. Администрацията по времето на Уилсън се обогатила чрез експлоатиране собствеността, отнета от нейните противници. Сега администрацията на Хардинг се обогатявала чрез връщането й. Обикновената „такса“ била пет процента: ако някой искал да си възвърне имуществото за десет милиона долара, трябвало да връчи на „уредника“ половин милион. Привилегията за контрабанда със спиртни напитки се продавала за милиони, а сделките се сключвали във фоайетата на самия Капитолий. Дан чул от вътрешни хора, че над триста милиона били вече откраднати от фонда на пострадалите от войната — шефът на това бюро бил друг член на „бандата от Охайо“. Но най-изумителното било, че колкото такива скандали и да изкопаел човек, нито един от големите вестници или списания в страната не се съгласявал да ги спомене.

Бъни занесе това писмо на баща си, но, както обикновено, за него то значеше точно обратното на онова, което значеше за Бъни. Да, политиката била мръсно нещо и се виждало колко глупаво било да се поверяват делови въпроси на правителството. Трябвало деловите работи да бъдат иззети от ръцете на политиците и да се дадат на бизнесмените, които щели да ги управляват без подкупи. Ако тези петролоносни периметри били дадени на татко и Върн още в самото начало, нямало да стане нужда от подкупи — не е ли ясно това? Татко и Върн били патриоти, които слагали край на порочна обществена политика!

Дали Татко наистина вярваше в това? За Бъни беше трудно да се увери. Татко имаше лъжи, които казваше на хората; а може би имаше други, които казваше на сина си, и още по-други, които казваше на самия себе си. Ако човек го хванеше и махнеше от него всички тези лъжи, той нямаше да може да изтърпи голотата си.

Неговите приятели, „недоволниците“ в Конгреса се бяха заели да го лишат от тези духовни обвивки. Имаше един стар сенатор във Вашингтон, на име Ла Фолет, който беше недоволен от четиридесет години и не можеше да се намери начин да го задоволят. Сега беше въстанал против петролните концесии и искаше анкета. Машината на Хардинг го бе блокирала, но не можеше да му попречи да държи речи — той говореше по осем часа непрекъснато и галериите винаги бяха пълни, а след това разпращаше речите си безплатно, като правителствена поща. Татко се оплакваше и ръмжеше, но когато се разгорещеше, изведнъж си даваше сметка, че собственият му скъп син е на страната на тези смутители! Вместо да симпатизира на лъжите на баща си, Бъни ги критикуваше и караше баща си да се срамува!

Тогава се случи нещо много неприятно. Имаше някакъв собственик на вестник в западен град, един стар пират, който започнал живота си като бюфетчик и с удоволствие разправяше как хвърлял сребърен долар към тавана и ако се залепял, оставал за съдържателя, а ако паднел, ставал негов. По този начин забогатял и сега притежаваше вестник и надуши този скандал с петролните концесии. При него дошъл някакъв човек, който имал стари претенции върху част от земите в Сънисайд, и издателят се спазарил с него да делят наполовина, след което съобщил на Върн, че иска един милион долара. Върн го пратил по дяволите, в резултат на което на първа страница на този вестник започнаха да се появяват изложения за най-голямата обществена кражба в историята. И това не беше някакъв незначителен социалистически парцал, а един от най-широко четените вестници в страната и екземпляри от него се изпращаха на всички членове на Конгреса и на другите вестници — божичко, това беше ужасно! Татко, Върн и другите загрижено се съвещаваха и изживяваха душевни страдания; в края на краищата трябваше да отстъпят пред стария пират и да му платят един милион долара сухи пари, след което вестникът изгуби интереса си към общественото благополучие!

Като хлапак Бъни беше чел книгите на капитан Майн Рид и си спомняше една сцена — как един ястреб рибояд хванал риба, но бърз орел се спуснал от небето и му отнел плячката. Точно така беше и в петролната игра — свят на човешки ястреби и орли!