Ъптон Синклер
Петрол (2)

I

Пътят се виеше равен и гладък, точно четиринадесет фута широк, изрязан като с ножици — една лента от сив бетон, изпъната през долината сякаш от гигантска ръка. Земята бе нагъната на едри вълни: полегато възвишение и изведнъж падина; изкачваш се и бързо се спускаш надолу, но не се страхуваш, защото си сигурен, че тази магическа лента ще е все там — без каквото и да било препятствие, без нито една дупка или камък, и очаква преминаването на напомпаните гуми, които се завъртат седем пъти в секунда. Студеният утринен вятър свиреше край колата — вихрено движение, бучене и рев с непрекъснато променящи се обертонове; но човек седеше удобно зад наклоненото предно стъкло, което отпращаше вятъра над главата. Понякога ти се искаше да вдигнеш ръка и да усетиш студения тласък; друг път — току надзърташе отстрани на стъклото и оставяше въздушната струя да те удря в челото и да ти развява косите. Но повечето време си седеше мълчалив и важен, защото така прави татко, а татко кара кола по всички правила на шофьорската етика.

Татко носеше палто, светлокафяво на цвят, от мек мъхав плат, отлично скроено, двуредно, с голяма яка, широки ревери и големи капаци на джобовете — шивачът бе използувал всички места, на които би могъл да прояви щедрост. Палтото на сина бе ушито от същия шивач, от същия мек мъхав плат, със същата голяма яка, големи ревери и капаци на джобовете. Татко носеше шофьорски ръкавици; в същия магазин бе имало такива и за момчета. Татко носеше очила с дебели рогови рамки; синът никога не бе ходил при очен лекар, но беше намерил в един магазин очила с кехлибарени стъкла и рогови рамки, като на татко. Татко не носеше шапка, защото вярваше, че вятърът и слънцето предпазват косата от окапване, затова и момчето пътуваше с разрошена коса. Единствената разлика между тях, освен ръста, бе, че татко държеше в единия ъгъл на устата си незапалена голяма кафява пура — навик от суровото старо време, когато бе карал коли, впрегнати с мулета, и бе дъвкал тютюн.

Стрелката показваше петдесет мили. Това бе обичайната скорост за татко извън града и той никога не я променяше, освен в дъждовно време. Наклонът нямаше значение: леко натискане с десния крак и колата се засилваше — нагоре, нагоре, нагоре, — докато стигнеше върха и започнеше отново да слиза в следващата долинка, точно по средата на магическата сива лента на бетона. Тогава колата започваше да увеличава скоростта по надолнището и татко само леко повдигаше крака си и оставяше съпротивата на мотора да намали скоростта. Петдесет мили в час е достатъчно, казваше татко, а той бе човек на реда.

Далеч напред, отвъд върховете на вълнообразния терен, се задаваше друга кола. Малка черна точица, тя изчезваше от погледа по надолнището и се изкачваше по-голяма; следващия път ставаше още по-голяма; после изникваше върху склона над тебе, летеше насреща ти все по-бързо и по-бързо, като огромен снаряд, изхвърлен от оръдие с дуло, широко шест стъпки. Тогава настъпваше моментът, в който трябваше да се изпитат нервите на водача. Магическата бетонна лента не можеше да се разтяга. Теренът от двете страни бе изравнен за случай на крайна нужда, но не можеше винаги да бъдеш сигурен колко добре е изравнен, и ако излезеше навън със скорост от петдесет мили, колелата ти щяха неприятно да заиграят. Можеше да откриеш, че гладко изравненият бетон е издигнат няколко инча над общото равнище, и да се видиш принуден да караш по пръстта, докато намериш подходящо място да се качиш отново върху настилката; можеше да попаднеш на мек пясък, който да те поднесе в една или друга посока, или мокра глина, където колата да забуксува и това да сложи внезапен край на пътуването ти.

Ето защо правилата за добро кормуване забраняват да излизаш извън магическата лента, освен в краен случай. Етиката ти дава право да караш на няколко инча от десния край, а този, който идва насреща, има право на същия брой инчове; така двата снаряда се стрелват един край друг на разстояние от няколко инча. Това звучи доста рисковано, но в небесата има установен ред на базата на подобни изчисления и макар и да се случват сблъсквания, те оставят достатъчно време за образуване на нови светове и за преуспяване на деловите хора.

„Фу-у-у“ профучава другият снаряд, едно силно и бързо „фу-у-у!“ без никакво изостряне в края. Човек, едва успява да зърне другия, също с очила с рогови рамки, също така вкопчил двете си ръце във волана, и по същия начин втренчил неподвижно очи. Човек никога не се обръща назад, тъй като при петдесет мили в час трябва да гледа онова, което е пред него, а миналото е минало, или не е ли по-добре: да кажем: отминатите са отминати? Току-виж, че се е задала друга кола и отново ще трябва да напуснеш удобната среда на бетонната лента и да се задоволиш с точно определената половина минус няколко инча. Всеки път залагаш живота си на умението да насочиш колата върху точната линия… и на умението и благоволението на непознатия насрещен водач да направи същото. Ти поглеждаш неговия снаряд в момента, когато се понася срещу тебе, и ако видиш, че не прави необходимото отклонение, разбираш, че имаш пред себе си тази най-опасна от всички двукрили млекопитаещи твари, пътната свиня. А може да е някой пиян или просто жена — нямаш време да го разбереш: ти разполагаш с една хилядна от секундата, в която да завъртиш волана с една десета от инча и да изкараш десните си колела от пътя в пръстта.

Това можеше да се случи само веднъж или два пъти по време на пътуването през деня. Когато се случваше, татко имаше една неизменна формула: „Проклет глупак!“ Това бе единствената ругатня, която някогашният мулетар си позволяваше в присъствието на момчето, и тя нямаше непристойно значение — това бе просто научно определение за пътните свини, пияните и жените, кормуващи кола, а също и за товарите сено, фургоните за мебели, тежките камиони, които препречваха пътя на завоите, и за колите с ремаркета, които караха твърде бързо и се люшкаха от едната страна на пътя до другата, както и за мексиканците с разнебитени каруци, които не караха по праха, където им бе мястото, а се качваха с клатушкане на бетона, и то тъкмо когато насреща ти се задаваше кола, така че трябваше незабавно да удариш крачната спирачка, да дръпнеш ръчната спирачка и да спреш колата със стържене и скърцане, а дори и по-лошо — с плъзгане на гумите. Ако има нещо, което един автомобилист да смята за позор, то е да намали скоростта, а татко беше убеден, че един ден ще бъде въведена една точно обратна наредба, с която ще бъде забранено да се кара по пътищата с по-малко от четиридесет мили в час и хората, които искат да карат каруци с болни от шпат коне, ще трябва или да пътуват направо през полето, или да си стоят в къщи.