Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (97)

1

На поднос на бюрото му се намират овъглените останки на уред. Стрикланд се взира в тях от часове. Парче метална тръба, разцепено от експлозива вътре. Червено петно, което прилича на изпържена пластмаса. Черни, засъхнали вени, които вероятно са представлявали окабеляване. Истината е, че му се струват напълно непонятни. Той дори не се и опитва да разгадае конструкцията. Просто се взира в джаджата.

Какъвто и вид бомба да е това, всичко е стопила. Също като живота му сега, нали? Стопен. Усилията му да бъде баща. Безвкусната халтура, които е считал за домашен покой. Дори собственото му тяло. Поглежда превръзките. Не ги е сменял от дни. Посивели са и са влажни. Такава е съдбата на труповете в ковчезите. Стапят се на черна каша. Но процесът не е засегнал само пръстите. Ричард чувства как разложението си проправя път по артериите на ръката. Пипалата му вече са се залепили за сърцето. Амазонка изобилстваше от такива гнилостни сокове. Вероятно няма начин да ги спре.

На вратата се чука. Той толкова дълго се е взирал в подноса, че го боли да завърти очи. Флеминг е. Стрикланд смътно си спомня, че е наредил да го повикат. Клипбордистът бил отишъл вкъщи да спи. Да спи. След катастрофа с такива размери? На Ричард не му е и хрумвало да напуска „Окам“. Самоубедил се е, че това няма общо с необходимостта първо да оцени щетите по кадилака. Размисълът му е прекъснат от Флеминг, който си прочиства гърлото. Сивата светлина на охранителните монитори е като рентген. Стрикланд вижда провисналите органи на посетителя си. Крехките му кости. Пулсиращите електроди на страха му.

— Имаш ли някакъв напредък с това? — пита Флеминг.

Стрикланд не го изпепелява с поглед. Това би изисквало поне унция уважение. Над ръба на клипборда, зад който посетителят му се крие, Ричард вижда ясно синината на мястото, където го е ударил по време на затъмнението. Шибанякът е нежен като плод.

Флеминг си прочиства отново гърлото, поглежда клипборда си.

— Имаме много парчета боя, с които да работим. Това би трябвало да ни каже доста. Марка, модел. И най-хубавото е, че разполагаме с цялата предна броня. Можем да разпратим веднага отряди за издирване на бял микробус без броня. Най-лесно ще бъде да въвлечем и местната полиция, но разбирам защо не желаете да го правите. В момента сме оградили с въжета целия паркинг, за да измерим следите от гумите.

— Следи от гуми — повтаря Стрикланд. — Люспи боя.

Флеминг преглъща.

— Освен това имаме записи от разузнавателните камери.

— Освен от тази, която е най-важна. Правилно ли съм разбрал?

— Все още преглеждаме записите.

— И няма нито един свидетел, който може да ни каже нещо полезно.

— Всъщност тепърва сме започнали с разпитите.

Стрикланд свежда поглед към подноса. На подноси се поднася храна. Представя си как изяжда уреда. Зъбите му стържат по металните парченца. Преглътнатите късове тежат в стомаха му и го пълнят. Би могъл и сам да се превърне в бомбата. Въпросът е къде да се разположи, когато гръмне.

— Ако нямаш против да го кажа — продължава Флеминг, — вярвам, че си имаме работа с добре обучени елитни войски. Добре финансирани и добре екипирани. Инфилтрацията е извършена в рамките на десет минути. По мое мнение, мистър Стрикланд, това е дело на червеноармейските специални части.

Стрикланд не отговаря. Акция на руснаци? Може и така да е. Първият спътник, първо животно и първи човек в космоса. Редом с тези подвизи кражбата на века е нищо. Плюс това в картината е и Хофстетлър. Само дето Стрикланд не може да намери и най-малкото доказателство за погрешни постъпки на учения снощи. Цялото нападение не оставя руско впечатление. Твърде непрофесионално е. Микробусът, който е натрошил с поздравчито, беше ръждива бракма. Шофьорът — някакъв дърт истерик. Ричард иска време да си помисли. Затова е извикал Флеминг тук. Сега си спомня. Сяда по-изправен. Грабва болкоуспокояващите. Хвърля няколко в устата си и дъвче. Обявява:

— Всъщност исках да кажа — и искам да е абсолютно ясно — че ограничаваме сведенията за тази ситуация в „Окам“, докато не дам разрешение да излязат оттук. Дай ми възможност да я огранича. Няма нужда засега да узнава никой, нали разбираш?

— Освен генерал Хойт ли? — пита Флеминг.

Гнилото разложение, тръгнало по ръката на Стрикланд, замръзва като дървесен сок през зимата.

— Освен… — Ричард не довършва.

— Аз… — Флеминг, който има нужда от щит, вдига клипборда към гърдите си. — Обадих се в кабинета на генерала. Незабавно. Мислех, че…

Оттам нататък разложението му е бързо. Ушите на Стрикланд се запечатват със собствената му втечнена плът. Задачата, която почти е приключил в „Окам“, всичко постигнато в Амазония. Това е било предостатъчно да се пазари за свалянето на оковите, които го обвързват с Хойт. Какво струва всичко това сега? Хойт знае, че го е провалил. Кариерната кула, която Стрикланд е изкатерил по указания на генерала, се оказва гилотина. Пада от нея, съсечен на две половини и се приземява в нещо меко. Слузта от оризовото поле. Задавил се е от смрадта на екскрементния тор. Оглушал е от идиотското скърцане на преминаващите волски каруци. О, боже. Боже, боже, боже! Върнал се е в Корея, където е започнало всичко.

Корея, където задачата на Хойт беше да ръководи евакуацията в южна посока на десетки хиляди корейци, а Стрикланд беше негов личен заместник. Случи се в Йонгдонг, където генерал Макартър нареди батальонът им да окаже отпор, а Хойт хвана Стрикланд за врата, посочи му един камион и му нареди да кара. И той караше — през димящия, сребрист дъжд, подминаваше една след друга чаплите, пърхащи лениво на подскоци от едната оризова леха в следващата.

Стигнаха до старата златна мина, полупълна с мръсни дрехи. Стрикланд реши, че трябва да ги изгори, както бяха изгорили толкова много села, та Народната армия от Севера да не успее да грабне плячката. Само дето, когато се приближи, стана ясно, че не са дрехи. Бяха трупове. Петдесет, може и сто да бяха. Стените на мината бяха на сирене от дупки от куршуми. Сбъднали се бяха най-лошите армейски слухове — клане на корейски цивилни. Хойт се усмихна, улови леко Стрикланд за хлъзгавия от дъжда врат и го погали с палец.

— ●, ●●●● ●● ● ●●●●● — каза му той.

Когато Стрикланд се връща към този момент, думите на Хойт представляват само редакции под формата на писък. Смисъла им обаче си спомня съвсем добре. Разузнавач е донесъл на генерала съобщение, че изпратените в тази мина хора са мъртви. Това беше лошо за Хойт. Лошо за Америка. Ако оцелелите успееха да изпълзят навън и разкажеха версията си, САЩ щеше да се окаже в голяма каша, нали?

Никога, ама никога Стрикланд не би допуснал да подведе Хойт. Смъкна пушката от рамото си. Имаше чувството, че сам си откъсва ръката. Но генералът вдигна пръст към устните си, след това размаха ръка в дъжда. Тук бяха само двамата. Не беше разумно да привличат внимание. Хойт извади от колана си ножа „Кабар“ с черното острие. Подаде го на Стрикланд и смигна.

На този мръсен дъжд кожената дръжка жвакаше като разложено месо. Телата също бяха лепкави, струпани на купчини по пет-шест, с извити и прегънати крайници. Той претърколи някаква жена от пътя си. Мозъкът се изсипа от дупка в главата й. Изрови от купчината мъж. Вътрешностите му се изляха, бяха яркосини. Десет трупа, двайсет, трийсет. Ричард се зарови в студената касапница, все едно се вмъкваше в утроба от трупове. Потъна сред телата, хлъзгав и смрадлив. Повечето бяха мъртви. Но имаше, да не повярваш, и живи — шепнеха, може би се молеха, може и да просеха пощада. Той преряза всяко гърло, което откри, просто за всеки случай. Тук нямаше живи, повтаряше си, и Ричард Стрикланд не беше жив.

Не повярва на звука, когато го чу. Как да вярваш на нещо в червата на ада? Но продължи напред, упорит като лиана — и на дъното на купчината откри жена. Мъртва, само че посмъртното вкочанясване бе превърнало тялото в защитна клетка за детето й. Бебето беше живо. Ама че чудо! Или обратното на чудото. Извади бебето и то се разплака. Беше шумен плач, какъвто Хойт не желаеше. Стрикланд се опита да избърше ножа си от коса и съсиреци, за да е чист разрезът. Но се тресеше прекалено силно, за да си има вяра. И не беше ли това смисълът на всичко? Да вярва? В Хойт? В насилието? Във войната? В това, че лошото е добро, че убийството е състрадание?

Ричард забеляза голямата локва. Наполовина — дъждовна вода, наполовина — кръв. Нежно притисна лицето на детето в течността. Може би, молеше се той, бебето беше чудо. Може би щеше да се окаже, че може да диша във вода. Но не съществуваше такова създание, нито едно в целия свят. Няколко гърча — и се свърши. Стрикланд също искаше животът му да свърши. Надигна се на колене, труповете се изтърколиха от гърба му. Хойт дойде при него, притисна главата на Стрикланд към облото си шкембе и го помилва по окървавената коса. Войникът се отдаде на ласката, вкопчи се здраво в спасителя си. Опита се да се вслуша в онова, което Хойт казваше, но ушите му бяха задръстени с кръв и тъкани.

— ●●●● ●●●.

След това гласът се превърна в шепот, а сега е писък. Онова, което Ричард е сторил, е зверство, военно престъпление, което ще бъде на първа страница на всички вестници по света, ако се разчуе, и то ще го направи зависим от Хойт, докато един от двамата не умре. Чак в кабинета си в „Окам“, много години по-късно, Стрикланд най-сетне разбира. Разцепващите слуха писъци от реакциите на Хойт — как е могъл да пропусне връзката? Те също са маймунски писъци, еднакви с тези в джунглата. През целия му живот първобитните крясъци са го преследвали да приеме мантията, за която е бил подготвян. Ето затова е трябвало да залови и Деуш Бранкя. Това е причината Богът на джунглата да е длъжен да унищожи Бога с хриле. Никое ново божество не се възнася напълно, преди старото да умре. Трябвало е да слуша Хойт през цялото време. И да не се плаши от заповедите на маймуните.

А да ги следва.