Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (78)

33

— Ами здрасти, Боб. Влизай, влизай. Какво мога да сторя за теб тази заран?

Хофстетлър се чувства от глава до пети като порицано дете, каквото е била и целта на Стрикланд. Десет или дванайсет пъти е чукал на вратата, а военният се хили до уши, изгубено е твърде много време. Той се олюлява отново пред пулсиращите охранителни екрани. Объркан е от страх и е изваден от релси дотам, че когато пъха ръка в джоба си, боцва показалец на върха на иглата. Стряска се и изсъсква панически в оголените зъби на изкуствената си усмивка.

— Просто… исках да се убедя, че вие… искате да продължите докрай… с това.

— Такива са заповедите на генерал Хойт. — Стрикланд вдига най-горния документ, приблизителна скица на придобивката, разделен с прекъснати линии на касапски порции. — И аз току-що ги подписах. Това означава, че след два часа и четирийсет и пет минути ние с теб ще се държим като добри американци и ще изкормим тази риба. Знам как се чувстваш. Но помисли за следното. Япончетата, хуните, ония с дръпнатите очички. Те също са разумни същества, нали? Но несъмнено, дявол да го вземе, нямаме проблем да изтребваме тях.

Хофстетлър си представя как скача през бюрото. Знае, че може и до това да се стигне. Лишено от елегантност действие, но толкова невероятно за човек на неговата възраст, че може би изненадата от такава постъпка ще бъде достатъчна. Стрикланд ще вдигне ръка да се защити или ще обърне гръб — няма значение. Достатъчно е иглата да го прониже. Бедрата на Хофстетлър се стягат за скок, когато забелязва иначе съвсем безвредно явление. Вероятно очите му са тренирани да забелязват антропоцентрични подробности от всякакъв вид, чак до миниатюрните протоклетки и органели. Точно зад главата на Стрикланд, на седмия монитор, образът от охранителната камера се накланя нагоре — от микробуса на пералното, който дава на заден на товарна рампа и към празното черно небе над нея.

Хофстетлър оставя спринцовката да падне обратно в джоба му. Отвръща, че да, разбира се, ще се види със Стрикланд на евтаназията, но любезното бръщолевене е заглушено от песента на сърцето му: „Слався, Отечество наше свободное!“^[1] — химнът на съветската държава. Михалков е успял! След като осемнайсет години са оставяли Хофстетлър да се бори сам, руснаците са се притекли на помощ.