Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (105)

9

Червеният телефон. Не спира да звъни. Ричард не го вдига. Не може. Не и докато не хване положението за късата, люспеста опашка. Звъни в течение на пет минути. После минават трийсет, а ако има късмет — и час. След това пак звъни. Той трябва да се съсредоточи. Хофстетлър. Този троцкистки нещастник. Поглежда към телефона, все едно досега не е виждал червено, все едно не е същото като на флага на родината. Стрикланд рови в документите, които Хофстетлър му е дал. Преструвка, просто да препоти белопрестилковеца. Не е прочел нищо, освен заглавното изречение. Не чувства листовете с мъртвите си пръсти. Но вече не му и пука. Хартията е за хората, не за боговете на джунглата.

— Трябва ли да отговорите на това? — пита Хофстетлър. — Ако искате да се върна…

— Не мърдай оттук, Боб!

Телефонът продължава да звъни. Маймунките са успели да си изкопаят тунел и към този звън, вият нарежданията си и с него. Стрикланд подравнява листовете и се усмихва. Хофстетлър избягва погледа му, озърта се, кима към мониторите. Половината показват жива картина, другите са на пауза от вчера. Ричард се чувства по същия начин — наполовина жив и наполовина мъртъв, умира си да намери Деуш Бранкя, въпреки че вените му са пристегнати от дебели стебла на лиани.

— Как върви разследването? — пита Хофстетлър.

— Добре. Много добре. Имаме напредък, много обещаващ.

— Ами, това е… — Ученият си намества очилата. — Това е прекрасно.

— Да не си болен, Боб? Малко прежълтял ми се струваш.

— Не. Нищо подобно. Заради лошото време е, навярно.

— Така ли? Тъй и тъй идваш от Русия, предположих, че при такова време все едно си си у дома.

Телефонът с все маймунките, продължава да звъни.

— Не знам. Не съм бил там от момче, разбира се.

— Я ми кажи пак откъде дойде при нас.

— Уисконсин.

— А преди това?

— Бостън, Харвард.

— А преди това?

— Сигурен ли сте, че не искате да отговорите на…

— Итака, нали? И Дърам. Имам добра памет, Боб.

— Да, точно така.

— Впечатляващо. Сериозно го казвам. Още нещо помня от досието ти, че си бил хоноруван професор. Хората доста се трудят за такъв пост, нали?

— Предполагам, че е така, да.

— И си се отказал от мястото си заради нас.

— Така е, да.

— Това е забележително, Боб. Кара човек в моето положение да се чувства добре…

Стрикланд плясва с листовете, които държи. Хофстетлър подскача на мястото си.

— Предполагам това е причината да се изненадам толкова — продължава военният. — От колко неща си се отказал, само за да се присъединиш към малкия ни проект. А сега напускаш?

Червеният телефон спира да звъни. Вибрацията на звънеца продължава още дванайсет секунди. Стрикланд ги брои, докато наблюдава реакцията на учения. Той наистина изглежда болен. Но същото може да се каже за целия персонал на „Окам“ напоследък. Трябва да се сдобие с по-добро доказателство. Ако припише толкова сериозна издънка на най-важния им учен и сбърка, червеният телефон само ще зазвъни още по-силно. Стрикланд вдишва през носа си и го усеща пресушен от горещината в Сертау. Въодушевен, проучва очите на Хофстетлър. Избягва да го гледа, но пък винаги си е гледал встрани. Поти се, но и бездруго половината яйцеглавци припадат при вида на ВП.

— Желая да се върна към проучванията.

— Така ли? Какви по-точно?

— Още не съм решил. Винаги има какво повече да се научи. Май напоследък мисля за многоклетъчния живот в таксономичното дърво. Възможно е да се посветя и на интереса си към случайните и нарочни недетерминистични събития. А и се съмнявам, че астробиологията ще ми омръзне някога.

— Големи думи, Боб. Хей, какво ще кажеш да ме научиш на нещо. Това, последното, астро-квототамбеше.

— Е… какво точно искате да знаете?

— Ти си професорът. През първия ден всички на лекцията те зяпат. Какво би им казал?

— Ами… преди време учех студентите на една песничка. Ако искате да знаете истината.

— Искам. Искам да знам истината! Никога не съм те броил за певец, Боб.

— Ами то е просто… детска песничка…

— Ако смяташ, че ще те пусна да си излезеш, без да ми изпееш тази песничка, значи наистина си луд.

Сега вече Хофстетлър се поти яко. И Стрикланд се хили до уши. Поставя длан на устата си, за да е сигурен, че халюцинаторните маймунски писъци няма да започнат да се изливат от гърлото му. Ученият се опитва да се отърве със смях, но Ричард не се отказва. Събеседникът му се мръщи и се взира в дланите в скута си. Секундите минават, но стават само по-болезнени. И двамата го знаят. Хофстетлър си прочиства гърлото и, за радост на Стрикланд, запява.

— Цветът на всяка звезда, сигурен бъди, се дължи най-вече на температурата…

Пее треперливо и невярно, повече от обичайното си личи и руският му акцент. Хофстетлър го знае, ясно като лайно на слънце, и преглъща мъчително. Стрикланд ръкопляска, а мъртвите му пръсти подскачат като гумени.

— Прекрасно, Боб. Ако нямаш против, че питам обаче, какъв е смисълът?

Хофстетлър се навежда напред със скоростта на смъртоносна кобра. Ричард се стряска, люшва се назад в стола си, посяга към мачетето, ако това е то, скрито под бюрото му. Наругава се. Никога, ама никога не подценявай натикана в ъгъла плячка. Оръжието обаче е ненужно. Не още. Ученият остава на ръба на стола си, просто е на нокти. Гласът му още трепери, но не от страх. Унижението е породило гняв и той е остър като скални ръбове.

— Смисълът? Стихчето отразява истината — отсича Хофстетлър. — Всички сме създадени от звезден прах, мистър Стрикланд. Кислород, водород, въглерод, азот и калций. Ако някои от нас постигнат своето и страните ни изстрелят ракетите си, пак на звезден прах ще станем. Всички. И какъв ли цвят ще са звездите ни тогава? Това е въпросът. Въпрос, който е хубаво и вие да си зададете.

Дружеската спаринг сесия приключва. Двамата се гледат сърдито.

— Последната ти седмица на работа — проточва многозначително Стрикланд. — Ще ми липсваш, Боб.

Хофстетлър се изправя. Коленете му треперят. Дребна победа от страна на военния, но поне нея е постигнал.

— Ако има някакво развитие, разбира се, ще се върна веднага.

— Смяташ ли, че ще има. Развитие?

— Няма откъде да знам. Но вие казахте, че имате версия…

Стрикланд се усмихва:

— Така е.

Хофстетлър още не е изчезнал от погледа му и червеният телефон започва да звъни отново. Маймунките пищят, този път обвинително. Стрикланд блъска с десния си юмрук бюрото, достатъчно силно слушалката да подскочи. Боли. Но носи и удовлетворение — все едно мачкаш бръмбари носорози, отровни мравки, тарантули, разните там амазонски вредители. Когато го прави отново, избира левия си юмрук. По-малко пръсти за нараняване има. Почти не го чувства. Удря и удря, и му се струва, че чува изпукване от един пръст, явно поредният черен шев се е скъсал. Като раните на Деуш Бранкя. Кой от двамата се разпада по-бързо? Кой ще надживее другия?

Стрикланд вдига телефона — не червения, а другия, и набира вътрешния номер на Флеминг. Флеминг може да е момчето за поръчки на генерал Хойт, но е и под негово командване. Вдига му при първото позвъняване. Отсреща се чува дрънченето на изтървания клипборд.

— Когато доктор Хофстетлър си тръгне днес — нарежда Стрикланд, — искам да го проследите.