Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (112)

16

Джайлс прекарва четката през боята. На Бърни му харесва зеленото? Много лошо в такъв случай, че никога няма да види картината му. Защото е зелена по начин, който той никога не си е представял за възможен. Как е получил тази боя? Спомня си основа от карибско синьо, капка гроздово синьо, мъничко пшенично оранжево, мазка сламено жълто, капка наситено индиго, неговата запазена марка, червеното от глината от памука… и какво още? Не знае и не се притеснява. Тук се работи по импулс. Възбуждащо е, но в това намира и покой. Умът му не се разсейва; вихри се и се протяга, сплита отделни нишки в лъскави като от магазин купи.

Бърни. Добрият стар Бърни Клей. Джайлс си мисли за последната си среща с него. Сега например забелязва всевъзможни признаци на стрес. Пожълтялата яка, която никаква белина не може да възстанови, шкембето, което изпъва ризата — Бърни винаги е бил страстен чревоугодник. Джайлс му го прощава. Никога не се е чувствал по-прощаващ. Твърде дълго време злонамереност е задръствала вените му като холестерол, зловеща субстанция, за която тъкмо е прочел в новините. Днес холестеролът е измит и остава само любовта. Тя тече в твърде отдавна изкопания му окоп. Ченгетата, които го арестуваха в бара в Маунт Върнън. Директорският съвет, който го уволни. Брад — или Джон — в „Дикси Дъгс“. Всички се борят срещу прищевките и несигурността, които животът преплита помежду им.

Как, пита се Джайлс, му е отнело шейсет и три години да осъзнае безплодността на гнева? Как, когато госпожа Елейн Стрикланд, жена наполовина на годините му, го знае по инстинкт? Джайлс не вярва, че ще настъпи ден, в който да не мисли тайно за нея. Тъкмо тази сутрин се е опитал да й се обади в „Клайн и Сандърс“, за да изрази какво е означавала любезността й за него, как го е заставила да отвори складове с храброст, които дори не е подозирал, че притежава, но гласът, който му е отговорил, не е принадлежал на Елейн и не е могъл да обясни защо тя не е на работа.

Което не пречи на Джайлс: пестил е цял живот търпение, от което да черпи. Госпожа Стрикланд в крайна сметка е едно от двете същества, на които дължи ренесанса си. Другото е създанието. Той се киска възхитен. Ваната на Елайза се е превърнала в портал към невъзможното. Онова, което Джайлс е постигнал до нея, от затворената тоалетна чиния, да не повярваш — толкова е благодарен да познае подобно божествено вдъхновение, обикновено запазено, сигурен е, само за най-великите майстори.

Макар създанието да не принадлежи никому, на никое време и място, сърцето му е отдадено на Елайза и Джайлс ги е оставил да споделят последните си часове. Освен това има нужда да завърши картината си. Без съмнение, тя е най-великият труд на живота му и какво невероятно облекчение има в познанието, че си успял, най-сетне, да разгърнеш пълния си потенциал! Изпълнението на мечтите му е да покаже завършеното творение на създанието; преди то да си отиде, а това изисква да работи цяло денонощие.

Работата обаче не го притеснява. Двайсет часа се труди и се чувства прекрасно, свеж като юноша, сякаш черпи енергия от разкошен наркотик, чийто единствен страничен ефект е да го дарява със самоувереност, силна като бурята отвън. Върти четката с невъзможна дързост до безспир. Рисува най-дребните детайли без артритно потрепване. Не е правил пауза за тоалетна вече половин ден, а кога за последен път е успявал да изкара два часа, без да пишка?

Смее се и мярка с крайчеца на окото си пърхащ плат. Оказва се превръзката, която Елайза е увила около ръката му. С такъв размах е рисувал, че се е размотала. Странно, че не е забелязал. Още по-странното е, мисли си, че не е имал нужда да пие аспирин за болката още отпреди да си легне. Може би разрезът в крайна сметка не е толкова дълбок. Но превръзката може да размаже още влажната боя, а това е недопустимо. Джайлс въздиша и оставя четката си. Бърза смяна на превръзката — и може да си измие зъбите, така и така е в банята — а след това обратно към статива! Направо няма търпение!

Художникът не осъзнава, че си подсвирква мелодия от сериал, преди дръзката песен да секне. Обвинява за това скоростта си — развивал е бинта, все едно корми сом. Спира да го размотава и избутва внимателно останалата част в мивката. Няма кръв. Нима е толкова е изтощен, че гледа неправилната страна на собствената си ръка? Върти я, но не открива нищо. Няма и следа от раната, която последния път е била розова и възпалена.

Свива юмрук и гледа как се издуват сухожилията му. Шокът отминава полека, спасява го от прилива на смущение. Раната не е единственото изчезнало нещо. Доскоро е имал тъмни петна по ръката. Освен това и белег от сблъсък с предачна машина за памук в юношеските години. Те също са заменени от гладка, идеална кожа. Джайлс поглежда и другата си ръка. Тя е стара и сбръчкана, както винаги.

Художникът пръхти слисано. Звучи му досущ като смях. Приемлива ли е подобна реакция към свръхестественото? Поглежда в огледалото и, разбира се, дълбоките бръчки на лицето му все тъй изобилстват. Изглежда добре, мисли си, и забелязва, че не е бил на такова мнение за себе си повече години, отколкото може да си спомни. Стрелва поглед нагоре. Ах, имало си е причина. Не е забелязал досега.

Косата му е буйна и гъста. Джайлс посяга към нея, но полека, сякаш би могъл да я уплаши. Потупва я. Тя не се разпилява като узряло глухарче. Къса и гъста е, наситенокафяво с познатите оттенъци на русо и оранжево. Нещо повече, пружинира — забравил е гъвкавостта на новопоникналата коса и как се съпротивлява тя на всякакъв натиск. Милва я, поразен от копринената й текстура. Еротично е. Това, мисли си, е причината юношите да са тъй похотливи — собствените им тела са афродизиак. Едва след като си го казва, забелязва напрежението срещу мивката. Долницата на пижамата му е издута напред. Има ерекция. Не, това е твърде клинично название за юношеската реакция към незначителната сексуална мисъл. Цепеняк има, корав като прът! Усеща младежка възбуда да изпълва всяка негова молекула с лекота, бързина, енергия и смелост.

На вратата му се чука. Всъщност се блъска — сигурен знак, че отсреща има спешен случай. Джайлс се познава достатъчно добре да предусети мъчителна, ужасна вълна, но каквото и да е повлияло на тялото му, е засегнало и духа — тревогата, която изпитва, е в края на прилив, тегли го към предизвикателството, а не в обратна посока. Пристъпва към вратата, достатъчно досетлив за глупавото махало на еректиралия си пенис, та да грабне пътем възглавница, която да сложи пред себе си. Елайза не бива да го вижда в това състояние! Въпреки това се смее.

Рязко отваря вратата и вижда потящия се, зачервен мистър Арзъниън, който възклицава:

— Мистър Гъндерсън!

— Ах, наемът — въздъхва Джайлс. — Закъснявам, така е, но никога…

— Вали, мистър Гъндерсън!

Художникът замлъква и се вслушва в тътена на дъжда по пожарния изход.

— Ами да. Няма две мнения по въпроса.

— Не! В киното ми! Вали в киното!

— Да стана свидетел на чудо ли ме молите? Или имате предвид, че има теч?

— Да, теч! От апартамента на Елайза! Оставила е чешмата пусната! Или има пукната тръба! Не отваря вратата! Тече през тавана, право върху платежоспособни клиенти! Ще намеря ключовете си, мистър Гъндерсън, и ще отворя лично вратата й, ако течът не спре! Трябва да сляза долу! Накарайте теча да спре, мистър Гъндерсън, или и двамата няма да живеете повече в „Аркейд“!

След тези думи Арзъниън изчезва на бегом надолу по стълбите. Джайлс вече не се нуждае от възглавницата; мята я на дивана си и претичва, както е по чорапи, разстоянието между двата апартамента. Измъква ключовете от скривалището в лампата, пъха ги в ключалката със сръчност, която го радва, и нахлува. Не знае какво да очаква. Още кръв? Разруха, достойна за гневен пристъп? Нищо не липсва, но след малко художникът осъзнава, че дъските пред банята не са били наскоро измити. Точно обратното, покрити са с половин инч вода. Втурва се и чорапите му подгизват, щом преджапва плиткия басейн. Ситуацията е критична, затова не почуква, а отваря рязко вратата.

Водата плисва навън и измокря Джайлс до коленете. Преди ден самата сила на вълната, да не говорим за изненадата от нея, щяха да го съборят; днес обаче краката му са непоклатими като корени, за разлика от лампионите и холните масички зад гърба му, които се катурват под приливната вълна и мокрия й товар от изкоренени растения. Ръбът на завесата на душа, който навярно е сдържал наводнението, пляска като змийска кожа около чорапите му и разкрива Елайза и създанието, проснати в средата на банята.

Редно би било да бъдат изваяни от мрамор в тази поза, мисли си Джайлс, и то от майстор, който знае как — Роден, Донатело. Елайза е блестящо мокра, цялата в лунички и кална пръст, блести от люспи, гола. Създанието също е голо — и макар то винаги да е без дрехи, в позата му е скрито дръзко щение, което го разголва. Ръцете и краката му са вплетени в нейните, лицето му — заровено в нейната шия. Лявата й ръка милва скалпа му и е гушнала темето, където започва гребенът на гръбнака му. Създанието не изглежда особено добре — всъщност от известно време не е добре — но при все това е доволно, сякаш само е избрало тази съдба и не планира да съжалява за това дори на прага на смъртта.

Джайлс разширява гледната си точка и с нея и възхитата си. Помещението вече не е баня. Превърнало се е в джунгла. Присвива очи, преди да осъзнае, че зрението му е съвършено дори без очилата. Нима любовта на Елайза и чудовището, все едно каква форма да е приела, е накарала спорите на домашния мухъл да разцъфтят в листак на дъждовна гора? Не, не е това. Растенията, устояли на наводнението, са набъбнали до пръсване с влага, но именно стотиците дървоподобни картонени освежители за въздух са превърнали банята в невъобразима джунгла с буйни цветове. Детелиновозелено, огненочервено, пайетено златно. Откъде е намерила Елайза толкова много ароматизатори? Обсипват всеки свободен инч от стените. Тиквено оранжево, кафеено кафяво, масленожълто. Нискобюджетната изобретателност зад картонената джунгла я прави още по-въздействаща. Аметистово пурпурно, розово като балетни пантофки, океанско синьо. Това е дом не съвсем като на Елайза и не напълно като на създанието; единствен по рода си е, странен рай, построен за двама.

Отнема известно време, докато момичето забележи Джайлс. Очите й са полузатворени, сънени. Тя разсеяно хваща завесата за душа и я придърпва като чаршаф над себе си и създанието. Ролята на Джайлс, предполага той, е на приятеля, който не тропа и който чака да го залее отвращение от гнусния, неестествен акт, на който се е натъкнал. Колко ли пъти тези двете прилагателни са прилагани към хора като него? Днес нищо не е грешно, нищо не е табу. Може би мистър Арзъниън ще ги изрита и двамата. Джайлс така и не успява да събуди загрижеността си към тази катастрофа. Възможно е в този свят мистър Арзъниън да не съществува.

Художникът коленичи и загръща любовниците в завесата. Нови съседи, казва си той, щастливи млади любовници, в които той — току-що подмладен на свой ред — ще открие истински и дълготрайни приятели. Елайза примигва срещу него и протяга ръка, облепена с люспи. Прокарва пръсти през чисто новата му коса и се усмихва нежно, сякаш да попита: „Какво ти казах?“.

— Можем ли да го задържим? — въздиша Джайлс. — Само още малко?

Елайза се смее и той също се смее, толкова високо, че като нищо ехото в тази затворена стая ще кънти и ще сдържа напора на несигурно бъдеще, за да продължат да си фантазират за вечно щастие и чудеса които, веднъж открити, могат да бъдат бутилирани и запазени.