Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (117)

21

Какво е правила Зелда в секундите, преди да разбият входната й врата? Преди дървенията, която крепи резето, да изчезне сред порой от трески и да остави верижката да виси като скъсана от джебчия огърлица? Май е готвела. Често го прави, преди да тръгне на работа — зарежда Брустър с достатъчно храна за настъпващия ден. Надушва бекон, масло, брюкселско зеле. Чува се и музика, гърлено тананикане. Сигурно го е слушала. Чуди се дали се е наслаждавала и дали е била щастлива. Струва й се важно да си спомни тези подробности, защото несъмнено ще й бъдат последни.

До момента най-сюрреалистичните мигове в живота на Зелда са онези, в които съществото от Ф-1 е отвърнало на погледа й от количката с прането на Елайза. Било е толкова невероятно, че това страховито, поразително чудовище се намира в сиво, подгизнало гнездо от мокри кърпи. Дори тази гледка обаче бледнее пред другата — как Ричард Стрикланд — онзи ужасен човек от работата й, с оцъклени очи, просмукан от дъжд, окъпан в кръв, я заплашва с пистолет в собствената й дневна.

Брустър си е там, където се помещава в случаите, щом работата я хване липсата — в напълно сваления назад „Баркалаунджър“^[1], вдигнал обутите си в чорапи крака на подложката, с кенче бира в отпуснатата ръка. Стрикланд му закрива телевизора и Брустър го изучава с леко объркване, все едно гулът е изникнал иззад новинарското бюро на Уолтър Кронкайт наместо насред апартамента им. Военният сумти и храчи плюнка, дъжд и кръв. Пристъпва напред и цапа чистия килим с буците кал, залепнала за подметките му.

Зелда няма нужда да пита защо се случва всичко това. Вдига ръце пред себе си. Открива, че държи шпатула.

— Хубав дом си имаш — завалва срещу нея Стрикланд.

— Мистър Стрикланд — умолява го тя, — нищо лошо не бяхме намислили, честен кръст!

Той се мръщи срещу стените и за момент Зелда вижда веселата си декорация през свирепите кървясали очи на военния: фалшиви сувенири, блудкави спомени, идиотски джунджурии, запечатали щастлив живот, който няма как да е бил чак толкова щастлив. Стрикланд лениво завърта ръка. Дулото на пистолета разбива стъклото на рамкирана снимка и на лицето на майката на чистачката се появява зигзагообразна пукнатина.

— Къде си го тикнала? — олюлява се той пияно. — В мазето?

— Нямаме мазе, мистър Стрикланд, честен кръст.

Той плъзга дулото на пистолета по протежение на лавица с порцеланови фигурки. Една по една те падат и се трошат на пода. Зелда трепва при всяка една — малкият акордеонист, ококореният елен, новогодишният ангел, персийското коте. Дреболии са, казва си, нямат никакво значение, само дето това е лъжа и те са важни — и още как: свидетелства са на три десетилетия живот, позволил й от време на време да спести някой долар, колкото да си купи нещо фриволно, просто красив предмет, нещо различно от задължителните жилави пържоли, сириъл и евтино сирене.

Стрикланд се обръща и троши порцелан под калните си подметки. Насочва пистолета към Зелда като обвинителен пръст.

— Сър, мисис Брустър. Имаш наистина голям проблем с ранговете.

— Брустър — обажда се Брустър. Размърдва се, щом си чува името. — Това съм аз.

Стрикланд не го поглежда, но клати глава.

— О, да. Зелда Фулър. Зелда Д. Фулър. Кръстена Дилайла… — Той се оттласква от стената и скъсява разстоянието до чистачката толкова бързо, че тя изтървава шпатулата. — Така и не ме остави да довърша разказа… — Замахва с ръката, с която държи оръжието, и строшава керамична ваза, принадлежала навремето на бабата на Зелда. — Самсон, доколкото си спомням, предаден от Дилайла, ослепен и измъчван от филистимляните, бил спасен в последния момент. Господ го спасил… — Той ръгва пистолета си през стъклената витрина на шкафа и прави на сол порцелана на майката на Зелда. — Защо бил спасен? Понеже е добър човек, Дилайла. Човек с принципи. Човек, който до последната си шибана капка енергия се опитвал да постъпи правилно.

Военният помита с опакото на ръката си котлоните до Зелда, преобръща един тиган и залива с мазнина от бекона наръчника й по жестомимичен език. Мазнината цвърчи и прогаря дупки в страниците. Вълна непокорство обзема Зелда. Стрелва поглед през разрушения си дом, през който пътека от жестока разруха прави и невъзможното да унищожи спомените от всяко препятствие, което тя е преодолявала. Стрикланд е на няколко крачки. Пистолетът като нищо ще я удари в лицето при следващия замах. Но няма значение — тя вирва брадичка колкото се може по-високо. Няма да позволи да я уплашат. Няма да предаде приятелката си.

Стрикланд й се зъби. В ъгълчетата на устата му се е събрала бяла пяна, подобна на кипнал аспирин. Бавно й показва лявата си ръка. При все вцепеняващия ужас, Зелда се дърпа от отвратителната гледка. Не е виждала пръстите му, откакто двете с Елайза ги намериха на пода на лабораторията. Сега превръзката я няма и отдалеч личи, че операцията е била неуспешна. Пръстите са лъскавочерни като гнили банани, надути до пръсване.

— Бог е върнал на Самсон цялата му сила — обяснява Стрикланд. — Върнал му я е цялата. Така че Самсон да може да залее с Божия гняв всички филистимляни. Той хваща колоните на храма. Ето така…

Стрикланд пъха пистолета под мишницата си, за да стисне двата мъртви пръста.

— И после? После ги чупи!

С тези думи той къса пръстите си. Отделят се като перфорирани, с поредица тихи изпуквания — точно като начупен зелен боб, мисли си Зелда, преди да изпищи. Чува тупване — Брустър изтърва бирата си — и издрънчаване, понеже „Баркалаунджър“-ът се изправя в начално положение. Веждите на Стрикланд щръкват от изненада при вида на кафявата течност, която бликва като фонтан от дупките от пръстите му преди да потече по ръката му като вкиснат сос. Той оглежда двете черни наденички, които още държи, и ги хвърля на кухненския под. От единия му пръст се изтърколва сватбена халка.

— Елайза е — изтърсва Брустър. — Елайза к’вото-й-беше-името. Нямата. Онуй е при нея!

Чуват се единствено плискането на дъжда, който влиза през отворената врата, бръщолевенето на телевизора и мекото гъргорене на бирата, която се излива по килима. Стрикланд се обръща. Зелда посяга към печката, за да се удържи на крака и сетне клати глава срещу съпруга си.

— Брустър, недей…

— Тя живее над едно кино — продължава мъжът й. — Поне така казва Зелда. „Аркейд“. На няколко пресечки северно от реката. Лесно се стига оттук. На пет минути, не повече.

Тежестта на пистолета сякаш се удвоява. Зелда го гледа как провисва надолу, докато не се насочи към пода.

— Елайза? — шепне Стрикланд. — Елайза го е направила?

Взира се в Зелда с изпънато от шока на предателството лице, ръцете му треперят леко, сякаш в търсене на прегръдка, която да го удържи в съзнание. Чистачката не знае какво да направи или да каже, така че не издава нито звук и не помръдва. Стрикланд изглежда покрусен. Цупи се на пръста, търколил се по линолеума, сякаш копнее да си го върне. Пъшка близо минута, първо тихо, после по-силно, преди да вдигне глава и да изпъне рамене. Военната стойка, предполага Зелда, е единственото, останало на този извратеняк.

Той пресича килима, влачейки обувки по калните следи. Вдига телефона така, сякаш и той тежи колкото циментово блокче, и набира като през глина. Зелда се взира в Брустър. Той пък се взира в Стрикланд. Чува се пискливият отговор на мъж, който вдига от другата страна.

— Флеминг! — Гласът на Стрикланд е толкова безжизнен, че Зелда потреперва. — Аз… Аз сгреших. Другата е. Елайза Еспозито. Тя държи придобивката над „Аркейд“. Да, киното. Пренасочи отряда за прихващане. Ще ги чакам там!

Стрикланд внимателно оставя слушалката на вилката и се обръща. Оглежда стъклата, порцелана, керамиката, чиниите, вестника, плътта — толкова много боклук се е натрупал за нула време! Коматозното му поведение подсказва на Зелда, че никога няма да напусне това място, ще се превърне в мебел в дома й и ще се наложи да му залепи парчетата заедно с всичко друго съсипано. Но Стрикланд е войниче на пружина. Зъбните му колелца се завъртат и той се раздвижва, изтътря се между Брустър и телевизора и излиза през отворената врата.

Още една несигурна крачка и вече го няма, стопил се е в дъжда.

Зелда се втурва напред и посяга към телефона. Брустър обаче най-сетне си е вдигнал задника от креслото и се движи по-бързо, отколкото тя някога го е виждала. Баркалаунджърът се люлее и скърца, опустял внезапно, и чистачката открива, че съпругът й е затиснал здраво телефона с длан.

— Брустър. Дръпни се, моля те!

— Не бива да се забъркваш. Ние не бива да се забъркваме.

— Той отива в дома й. Заради теб, Брустър! Трябва да я предупредя. Той е въоръжен!

— Заради мен отървахме кожите. Ако не спипат приятелката ти, кого според теб ще обвинят, а? Да не мислиш, че просто ще забравят за теб? Ще забравят черните, дето са си пъхнали носовете в работата им? Ще поправим тази врата и ще съберем тези… неща, дето той ги остави на пода, и ще седнем и ще гледаме телевизия. Точно като нормалните хора.

— Изобщо не трябваше да ти казвам. Нито дума не трябваше да…

— Довърши вечерята; аз ще намеря с какво да изтъркам килима…

— Те се обичат. Не помниш ли? Не помниш ли какво е любов?

Брустър отпуска рамене. Но не освобождава телефона.

— Помня. И точно затова не мога да ти позволя да се обадиш.

Кафявите му очи, тъй често притворени и стъклени от пулсациите на телевизора, са ококорени и ясни и в тях Зелда вижда отражението на останалия подир Стрикланд боклук. Честно казано, вижда и много повече. Вижда личната хроника на борбата на Брустър, който вечно губи и никога не намира точното място за себе си, дори когато Зелда описва рискованите си фантазии да напусне „Окам“ и да започне собствен бизнес. В този смисъл Брустър е храбрец. Оцелял е. Още е тук и оцелява. Той е добър човек.

Но и тя е добра жена или поне й се иска да бъде, и това конкретно постижение се измерва от разстоянието между купата за дребни, където са ключовете за колата на Брустър, и зейналата врата, а отвъд нея — от разстоянието до форда им, който дреме под дъжда. Зелда знае, че ще успее — Брустър ще е твърде потресен, за да я последва. Сигурна е, че ще успее да стигне и до Елайза, дори в този старозаветен порой. Не знае обаче каква полза ще има от нея, щом се озове там или какво ще се случи после. Но такива подробности са винаги неведоми, нали? Светът се променя — или пък не. Човек се бори за правдата и се радва, че го е сторил. Или поне такъв е планът — най-добрият, с който разполага Зелда Д. Фулър.